Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Повикайте ги! — заповяда Самберг.

Доктор Янсен излезе и след малко се върна с инспектора и отеца.

— Вярно ли е?!… — мрачно попита професорът.

— Всички сме грешни, защото грешни се раждаме на Земята… — благо каза отец Манчерони и погледна така невинно, че Самберг веднага разбра всичко. — Доктор Харм насила ни принуди да се вдигнем срещу вас. И провидението го наказа за това…

— Той ни увери, че по този начин ви щадим от силни преживявания — обади се и пребледнелият инспектор Карлос. — Затова доктор Харм ми заповяда да взема един детайл от Вратата на времето и да му го дам.

— Ние дълбоко се разкайваме… — продължи отецът и лицемерно целуна плочката, която висеше на гърдите му.

— Стига-а! — изкрещя Самберг и отново захлупи глава върху катедрата.

Настъпи тишина.

Инспектор Карлос и отец Манчерони се смалиха, прегърбиха и страхливо отстъпиха назад…

— Елате тук! — кротко промълви професорът, като вдигна глава.

Той извади от катедрата един албум и трескаво започна да разгръща страниците му.

Отецът не издържа, залитна и се подпря на рамото на стоящия до него инспектор. Карлос гнусливо се дръпна, спъна се и двамата паднаха и запълзяха по пода, мъчейки се да станат.

— Станете! — изрева Самберг, пред очите на който се разиграваше тази недостойна сцена. — И не треперете!… След няколко часа Институтът за спасяване на човечеството… и света ще престане да съществува… — На очите му се показаха сълзи. — Изглежда, че така е трябвало да стане… Тук вие научихте много неща. Те не са ви нужни! Трябва да ги забравите!… Затова, преди да си тръгнете, погледнете последните страници на този албум.

Карлос и Манчерони се изправиха и сдървено, тромаво, като навити кукли автомати, се приближиха и погледнаха страниците, които им предлагаше професорът.

— Придружи ги до изхода! — обърна се Самберг към Янсен. — И освободи охраната. Ето ти албума. Всеки да погледне последните му страници! После ги пусни на свобода. Но бързай. Нямаме много време.

Доктор Янсен хвана отеца и инспектора подръка, тъй като те още не бяха дошли на себе си, и дърпайки ги, напуснаха стаята.

— Доктор Харм! — тъжно каза професорът, като останаха сами. — Обичах го като син. Защо е трябвало да прави така? — И той замислено започна да се разхожда из стаята.

— Знанията правят човека силен! — заяви Ивац. — Но когато човекът се опие от тази сила, той не се спира пред нищо. Особено щом науката не е свързана с живота. А е средство за задоволяване на лични амбиции, за постигане на лични цели. Но как всъщност загина доктор Харм?

— Той беше изобретил управляеми кълбовидни мълнии — обясни Самберг. — Именно с тях започна борбата срещу войските на хората. Но изведнъж напрежението на тока спаднало. А мълниите се захранват с насочен сноп енергия. Тогава Харм включил резервната електроцентрала, увлякъл се и повишил напрежението й до опасни граници. Получил се токов удар и всички мълнии се взривили. При експлозията загинал и самият той.

Професорът горчиво въздъхна и сложи ръце на главата си.

— Доктор Харм беше решил да воюва сам срещу цялото човечество! — каза българинът.

— Съжалявам само за едно… — продължи професорът. — Човечеството ще загине. Мислех, че ще успея да го спася, но… Струпаха се цяла поредица от трагични случайности.

— Това не е вярно, професоре! — възрази спокойно Ивац, който съчувствуваше на скръбта на Самберг, но не можеше да се съгласи с него. — Човечеството няма да загине. Човешкият род е жизнен и млад. И техническият прогрес не е трагична грешка на еволюцията, както вие твърдите. Той е стъпка напред по пътя на човека към духовното му и физическо съвършенство. Друг е въпросът, че по този път трябва да се върви разумно и обмислено. С грижа за бъдещите поколения, които ще живеят на Земята.

— Красиви думи! — прекъсна го професорът. — Но аз не вярвам в тях… Думите не помагат, трябват действия…

— Трябват, но не безумни! — съгласи се българинът. — Погледнете, професоре, какви прекрасни неща и какви неподозирани тайни и знания се крият във вашите албуми. Ако попаднат в ръцете на хората, те могат да направят чудеса с тях…

— Или да предизвикат непоправими беди!…

— Но вие познавате живота само в този свят, в който сте живели. Но на тази земя има и друг свят, където всичко е различно… — Ивац дълго говори, а Самберг слушаше мълчаливо.

— Аз съм твърде стар, за да започвам живота си отначало — скептично процеди той. — Отказах се от всичко, за да създадем този институт. Сега той ще изчезне завинаги в подземните води на тази планина… За мен животът губи смисъла си.