Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

В стаята нахлуха войници.

Пратеникът посрещна хладнокръвно заповедта. Той дори не направи опит да окаже някаква съпротива. Погледна отвисоко стоящите в стаята, усмихна се с някаква странна крива усмивка и спокойно тръгна пред стражите.

Полковникът отвори писмото. Лицето му потъмня и две бръчки пропълзяха от единия край на челото му към другия. Устните му се нацупиха още повече.

— Хм! — измърмори той. — Професор Самберг знае, че се готвим да го нападнем! Откъде?…

— Това е невъзможно! — не много убедително се обади едрият майор.

— Как невъзможно! Слушайте какво пише в писмото:

„Разбрах, че искате да воювате с мен! Прекрасно!… Великолепно!… Разкошно!…

С вашите танкове! С вашите самолети! С вашите оръдия!…

Истинско безумие!

Ако искате да останете живи, веднага се върнете в града! Считам, че вашите действия са само израз на безсилие…

Полковникът нервно започна да се разхожда из стаята.

— Иска да ни сплаши! — каза той. — И да ни накара необмислено да го атакуваме. Професор Бинком, вие как мислите?

Цивилният излезе напред. Лицето му беше топчесто, очите живи. Чипият му нос стоеше някак несериозно на голямата му глава, от която безредно се спускаха кичури бяла къдрава коса.

— Според мен… — започна с мек глас професор Бинком — професор Самберг не бива да се подценява. Наистина такъв професор не съществува в нито един университет в света, но някои негови постъпки дават да се разбере, че си имаме работа с човек, добрал се до научни тайни, за които ние все още нямаме реална представа.

— И какво предлагате?

— Мисля, че трябва грижливо да проучим района около бездната Дяволското копито и да не предприемаме нищо, докато не разберем с какви оръжия разполага професор Самберг.

— Да! — обади се Луи. — В тревожното си съобщение българският биолог Ивац Павлинов съобщава за някакви страшни оръжия…

— Вас никой не пита! — сряза го сурово командуващият. — Благодаря ви, професор Бинком. Вашето мнение, майор Джино?

— Цялата планина е блокирана! — съобщи майорът с огромния ръст. — Аз мисля, че трябва да се действува веднага, без да се чака да изтече срокът, даден от професор Самберг! Затова предлагам тези двамата — и Джино посочи с ръка Луи и Хосе — да се спуснат в бездната и да поставят там тротил. Ще го взривим в подходящ момент, когато започнем операцията.

— Това е невъзможно! — извика Луи. — В пропастта има хора! Могат да загинат…

— Срокът, определен в ултиматума, още не е изтекъл — развълнувано напомни Хосе. — Може би професор Самберг ще размисли и ще се оттегли. Ако се преговаря…

— Достатъчно! — прекъсна ги полковник Руфъс. — Аз също смятам, че преговори не трябва и не може да има. Нашата чест не ни позволява да преговаряме с някакъв авантюрист. И така, вие ще се спуснете в пропастта. Разбрахте ли задачата си?

— Ние няма да поставим взрив в пропастта! — отговори твърдо Луи.

— Ние не можем да постъпим така!… — извика побледнял Хосе.

— Знаете ли какво може да ви струва това? — втренчи опулените си очи в тях Руфъс. — В областта действуват специални закони. И за неизпълнение на заповед…

В този момент в стаята връхлетя дебелият капитан, който ги доведе от хотела.

— Господин полковник! — изплашено съобщи той. — Господин полковник, мираж!

— Какви глупости дрънкате, капитан! — сряза го командуващият. — И защо влизате без разрешение?

— Господин полковник, над планината се появи мираж! — доложи задъхано капитанът.

— Миражи има само в пустините… — недоверчиво забеляза Руфъс. — Мираж в тази планина е невъзможен!

— Вижте сам! — виновно каза капитанът.

Всички се хвърлиха към прозореца на стаята. Луи и Хосе също. Наистина, в небето се беше появила картина. По-скоро тя като че ли винаги си беше съществувала там и сега само бе проявена с помощта на неизвестен препарат. Сякаш всички цветове на небесната дъга се бяха разлели във въздуха, образувайки странен, огромен цветен облак, който непрекъснато се движеше и така привличаше погледа, че човек не можеше да се откъсне от него.

— Господин полковник, войниците отказват да се подчиняват! — обади се отново капитанът. — Всички гледат в облака като омагьосани и не чуват никакви заповеди.

— Майор Джино! — извика Руфъс.

— Заповядайте! — прозвуча бодър изпълнителен глас.

— Веднага да се напълни един танк с взрив. Изкарайте го над бездната и без екипаж, по инерция, го пуснете в нея.

— Слушам! — отговори майорът и с невероятна за неговата фигура скорост изхвърча от стаята.