Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— А вие?

— Ние ще включим резервната централа…

— Искам да говоря с професор Самберг! — извика Ивац.

— Професорът е зает с Вратата на времето! — присмехулно съобщи доктор Харм.

Ивац замълча.

— Хей, какво ви стана? — обади се отново Харм. — Слушайте! Утре ще свърша с тези, които не изпълняват ултиматума. А след това ще се заема с вас. И няма да бъда милостив като професора. Лека нощ!

Българинът се обърна към инженер Валд:

— Идете да си починете! След четири часа ще ми бъдете нужен. И не се опитвайте да ме мамите. Ханс, уреди дежурство пред стаята му!

— Но някой трябва да следи за уредите! — напомни Валд.

— Събудете колегата си! Тръгвайте…

Рано сутринта Луи и Хосе бяха разбудени от силни удари по вратата.

— Отворете-е! — властно настояваше дрезгав глас. — Веднага отворете!

— Хората на професор Самберг! — прошепна Хосе.

— Глупости! — също така тихо възрази Луи и високо попита:

— Кой е?

— Военна полиция! — последва незабавен отговор.

Луи завъртя ключа на вратата и я отвори. В коридора стояха нисък дебел капитан и двама войници.

— Моля, документите ви! — учтиво нареди офицерът, без да влиза в стаята.

Луи се дръпна и след малко му подаде двата паспорта. Капитанът извади от джоба си тъмни очила, сложи ги и едва след това започна да разучава документите.

„Страхува се!“ — помисли си испанецът.

— Господин Хосе Рамонес и господин Луи Пирс? — въпросително ги погледна той.

— Да! — потвърди Луи. — С какво можем да ви бъдем полезни?

— Вика ви командуващият областта, полковник Руфъс! — съобщи със същия служебен тон капитанът. — Пригответе се и да тръгваме.

Луи и Хосе си размениха бързи погледи. В очите им блесна надежда. Може би бяха намерили Ивац! Или пък щяха да ги включат в операцията срещу професор Самберг.

— Добре — кимна испанецът. — Почакайте да си приберем багажа…

Пред хотела стоеше военен джип. Щом се качиха, Луи залепи очи на задното прозорче на колата. Улиците на града бяха пусти, мяркаха се само военни патрули и военни коли. Джипът излезе от града. По криволиците на шосето можеше да се съди, че се изкачват…

— Пътуваме към планината прошепна Луи.

Джипът спря пред някаква сграда. Капитанът слезе и им даде знак да го последват.

— Но това е хижата, в която с професор Самберг донесохме катастрофиралия на шосето! — учудено забеляза Хосе. — Ето там купчинката дърва, които събирах през онази нощ.

До сградата стоеше танк, виждаха се няколко оръдия и една картечница с войници около тях.

Пред вратата на хижата ги спря войник с автомат и каска.

— Полковникът ви чака! — отсечено съобщи той.

Прекосиха тясно преддверие и влязоха в голяма стая, по стените на която висяха различни по големина военни карти.

Сух висок офицер с опулени очи и сърдити, нацупени устни театрално се разхождаше пред група от десетина офицери и един цивилен. Всички послушно го следяха с очи и като че ли не дишаха… Капитанът се изпъна на вратата на стаята и отсечено доложи:

— Господин полковник, заповедта е изпълнена!

Полковникът направи още няколко обиколки на стаята, после се спря и властно повика с ръка Луи и Хосе. — За вас ми докладва полицейският съветник Хавиер — строго им съобщи той. — Разкажете какво знаете за случая Самберг!

… Двамата подробно повториха всичко.

— В такъв случай, господа, ще направим следното — обърна се командуващият към останалите. — Двамата — и той посочи Луи и Хосе — ще…

В този момент в стаята тромаво влезе майор с грамаден ръст. Той се приближи до полковника и съвсем тихо му съобщи нещо.

— Така ли? — изненадано извика Руфъс. — Доведете го! И удвоете охраната около щаба!

В стаята стана тихо. Чу се шум от стъпки и след малко въведоха мрачен човек със сини коси. Висок, широкоплещест, с дълги мускулести ръце, той внимателно опипваше всичко със студените си зелени очи. Беше облечен с кафяво спортно яке и панталон с много цветове и джобчета.

Синекосият спря насред стаята, сложи ръцете си на кръста и със сух, безстрастен глас съобщи:

— Писмо от професор Самберг! Заповядано ми е да го предам, без да чакам за отговор! — Той бръкна в един от джобовете на панталона си, разположен под коленете, извади малък плик и го подаде на командуващия.

Полковникът внимателно започна да го разпечатва.

— Мога ли да си вървя? — обади се пак синекосият.

— Не! — отговори твърдо Руфъс. — Парламентьорите на професор Самберг не се ползуват с имунитет. Арестувайте го!