Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

След малко групата се показа. Четирима гиганти от охраната водеха десетина мъже.

— Тихо! — вдигна предупредително пръст българинът. — Трябва да ги проследим. Охраняваните мъже са работници. Може би се връщат от работа.

Групата навлезе в едно разклонение, добре скрито зад две надвиснали от тавана скали. Тръгнаха след тях и на около двадесетина метра от входа видяха светлините на сгради.

— Ето ги!… — радостно извика Ивац и даде знак да спрат. — Намерихме ги! Там са затворени работниците.

Тримата спряха и проследиха с поглед групата, която се скри в сградите.

— Когато стигнем — обясни българинът, — ще кажете, че карате нов работник. И попитайте охраната на входа как се справят с пазенето на толкова много хора?

— Добре! — кимна с глава Ханс.

Излязоха на светло и прекосиха галерията. На десетина метра от първата сграда се спускаше боядисана в жълто и синьо бариера, пред която се разхождаше висок, мургав мъж с широк напречен белег на челото, облечен в познатата униформа на охраната на института.

— Къде отивате? — спря ги той, втренчвайки заплашително поглед в тях…

— Нов работник! — обясни делово Ханс, сочейки Ивац.

— Документите му? — строго каза мъжът и протегна ръка…

— Някакъв особен работник е… — съобщи Ханс. — Документите му ще пристигнат допълнително!

— Без тях не мога да ви пусна вътре! — рязко обясни пазачът. — Ще трябва да почакате.

— Щом трябва!… — разпери ръце Ханс.

През цялото време Бен мълчеше и нервно хапеше устните си. Ивац с безпокойство следеше как цялото му лице побледня и се покри със ситни капчици пот.

— Много работници ли охранявате тук? — попита спокойно Ханс.

— Двадесет! — с неохота обясни човекът с белега.

— Ами ако се разбунтуват?

— Как!

— Ами ей така, откажат да ходят на работа?

— Такова нещо не е възможно! — обидено каза човекът от пропуска. — По стените на всяка сграда има портрети. Ако някой се опита да не се подчинява, дежурният, или в случая аз, натиска едно копче за съответната стая, портретите в нея светват и човекът се успокоява.

— Умно! — кимна с глава Ханс и се върна при Ивац и Бен.

Българинът му подаде страницата.

— Покажи я вместо моите документи!

Ханс предпазливо хвана страницата с два пръста и отново се върна при бариерата.

— Куриерът се бави! — обясни той. — Може би ето този документ ще бъде достатъчен, за да приемете новия работник? Заповядайте!

Мургавият човек с белега погледна и в миг с него настъпи същата промяна, която Ивац вече беше наблюдавал. Той забрави къде се намира и объркано седна на земята.

— Да вървим! — извика българинът, грабна страницата от ръцете на Ханс, прескочи бариерата и решително тръгна към сградите.

На входа на всяка постройка стоеше пазач.

Ивац дръзко се приближаваше до всеки, сочейки му страницата от албума. След това влязоха вътре. Работниците бяха по един в стая. След половин час в сградите вече имаше само нормални, изморени хора. Квалифицираните работници от Института за спасяване на човечеството и света бяха изчезнали.

Когато свършиха, Ивац се обърна към Ханс:

— Застани на пропуска вместо охраната и не пускай никого! Дори ако дойде доктор Харм! Казвай, че това е заповед на професор Самберг. Бен, ела с мен!

Ивац се върна в сградите и започна да извежда един по един работниците от стаите им. Бен му помагаше, въпреки че изглеждаше много зле…

Когато се събраха всички, българинът влезе в най-голямата сграда и започна да я оглежда. На една врата пишеше: „Вход строго забранен. Опасно за живота!“

Отвори я. Зад нея нямаше стая, а стъпала, които водеха надолу. Отстрани на стъпалата беше закачена стрелка с надпис: „Към електростанцията!“

Той се спря, помисли нещо и се върна при освободените работници.

— Искам да вярвам, че всички сте малко по-добре! — заговори приятелски Ивац. — Знам, че си задавате непрекъснато един и същ въпрос: къде се намирате? Ще ви отговоря. Намирате се на дъното на пропастта Дяволското копито, в Института за спасяване на човечеството и света… — И той им разказа всичко, което знаеше. Накрая завърши:

— Вие всички, против волята си, разбира се, досега сте работили против хората. Против вашите деца, приятели, близки и познати. Против бъдещето!…

Работниците го слушаха мълчаливи и напрегнати.

— Утре изтича срокът на ултиматума на професор Самберг — напомни Ивац, като ги гледаше изпитателно.

— Извинявайте, но откъде можем да бъдем сигурни, че и вие в момента не извършвате някакъв експеримент с нас? — смутено попита нисък мургав мъж с дълбок белег на челото.