Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Добре… добре — успокои го Ивац. — Седнете малко! Той го настани на креслото и позвъни отново.

На вратата се показа учудената физиономия на втория пазач.

— Какво е станало? — изпитателно попита той, поглеждайки неразбиращо седналия си колега.

— Нищо особено! Извиках ви, за да видите и вие това! — не го остави да се опомни Ивац и подаде и на него страницата от албума. Ефектът беше същият. Само че вторият се казваше Бен и беше от Амстердам.

Българинът стоеше прав и внимателно ги наблюдаваше. От лицата и на двамата постепенно изчезна постоянната напрегнатост, остротата, с която се отличаваха хората от охраната, и чертите им станаха по-меки. Отначало те страхливо се озъртаха на всички страни, а после впиха поглед в земята и се замислиха.

Измина повече от половин час. Първият от тях се надигна и глухо попита:

— Къде се намирам?

— На дъното на пропастта Дяволското копито! — тихо отговори Ивац.

— Но как съм попаднал тук? Последното нещо, което си спомням, е, че ме наеха за работник на една аутострада…

— Аз съм автомонтьор… — обади се и вторият от охраната. — Повикаха ме да поправям един фолксваген на 30 километра от Амстердам. По-нататък всичко ми е мъгла…

— Не разполагаме с време за по-дълги обяснения — предупреди ги българинът. — Ще ви съобщя само, че и аз съм тук против волята си. Но сега от нас зависи съдбата на цялото човечество.

… И той им разказа накратко всичко, което знаеше.

— Но какво можем да направим ние? — възкликна смаяно Ханс от Хамбург. — Щом те са толкова силни!

— Трябва да изчакаме, докато свърши всичко! — предложи смутено Бен от Амстердам.

— Не! — прекъсна ги решително Ивац. — Има друг изход. Трябва да освободим работниците от Института за спасяване на човечеството и света. Съберем ли се заедно, ще станем сила. И ще принудим доктор Харм и професор Самберг да се съобразяват с нас.

— Аз се страхувам! — призна си чистосърдечно Бен. — Предпочитам да остана тук.

— Не ви съветвам! — поклати глава българинът. — След няколко часа в затвора ще дойде доктор Харм. Не вярвам да ви прости нашето бягство.

— Доктор Харм ли?… Да! Да! Съгласен съм с вас! — уплашено промълви Бен и скочи на крака.

Ханс през цялото време мълчаливо слушаше разговора им.

— Нас отдавна ни мислят за загинали! — обади се внезапно той. — Така че, ако се случи нещо, няма да причиним скръб на никого. Аз съм за борба…

Получил тази неочаквана подкрепа, Ивац се ободри:

— Щом излезем оттук, ще се държим така, като че ли аз все още съм арестуван и вие все още ме охранявате. Ако ни спрат, няма да отговаряте на никакви въпроси.

— Вие знаете ли къде са останалите работници? — попита Бен.

— За съжаление зная само посоката… — призна си откровено Ивац. — Но вярвам, че ще ги намерим. Докато доктор Харм ни потърси, имаме още цяла нощ. Наистина, тя тук трае само шест часа, но това е време, напълно достатъчно да пребродим коридорите на целия институт.

Излязоха от затвора и тръгнаха. Бен и Ханс тромаво вървяха след българина, но ръстът и сините коси бяха красноречиво доказателство, че принадлежат към охраната.

Обикаляха повече от два часа. Прекосяваха коридор след коридор, галерия след галерия. Обаче никъде не откриха нищо.

— Какво ще правим? — попита отчаяно Бен. — Да се върнем в затвора.

— В никакъв случай! — отсече Ханс. — Ще си починем малко и ще продължим да търсим.

— Мисля, че сме близо — опита се да ги окуражи Ивац. Но вътре в себе си и той започна да се съмнява в благоприятния изход.

Тръгнаха отново. На няколко пъти покрай тях минаваха патрули, без да им обръщат никакво внимание. Много по-опасно беше, когато най-неочаквано срещнаха доктор Янсен.

Докторът най-напред се изненада, поиска да се върне, но после събра кураж, продължи срещу тях и се опита да ги спре.

— С него е забранено да се говори! — натъртено подчерта Бен. — Моля ви да не ни пречите да изпълняваме задълженията си.

— Къде го водите? — попита Янсен.

— При доктор Харм! — излъга Ханс. — И като се обърна към българина, изръмжа. — Не спирайте!…

Ивац хвърли дълъг поглед на Янсен. Докторът се опита да му направи някакви знаци зад гърба на охраната, но се държеше твърде плахо. Отминаха по-нататък.

— Отървахме се леко! — въздъхна облекчено Ивац. — Все пак трябва да бъдем нащрек. Ако срещнем отец Манчерони или инспектор Карлос, няма да бъде толкова забавно…

В този момент дочуха шум от движението на много хора и се скриха в малка странична галерия.