Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Само за да ми съобщите това ли дойдохте? — попита развълнувано Ивац, осъзнал, че онова, от което се страхуваше най-много, вече е започнало…

— Отчасти, да.

— И какво искате от мен?

— Това вече е делови разговор — засмя се доволно доктор Харм. — Професорът ви е осъдил на смърт. Предлагам ви живот, свобода и работа…

— Срещу какво?

— Срещу вашето съгласие да станете мой помощник.

— В какво?

— Аз вече ви казах. Ще имам много пари, власт! Ще стана господар на цялата Земя. Цар… Владетел! Президент с неограничени пълномощия… Бог!

Очите му горяха с фанатичен блясък. Къдравата му коса беше бухнала като наелектризирана.

— След като унищожите техническия прогрес и промишлеността ли?

— Глупости! — погледна го снизходително доктор Харм. — Защо ще ги унищожавам? За да имам след това само неуки поданици…

— А професорът? Как ще се справите с него?

— Това е много просто. Ще му отнема албумите и толкоз. Той сега се е затворил в своята лаборатория и сглобява Вратата на времето. Готви се да я включи, когато изтече срокът на ултиматума. Но това няма да му се отдаде!

— Защо?

— Защото по мое нареждане един от детайлите е скрит. Самберг, разбира се, ще се опита да го възстанови, да направи друг, но за това е необходимо време. Така че, докато трае войната с хората, професорът няма да ни пречи.

— Разбирам! — кимна с глава Ивац. — Но с какво мога да ви бъда полезен аз?

— Това ще ви обясня, когато му дойде времето — отклони отговора си доктор Харм. — Съгласни ли сте с моите условия?

— Трябва да си помисля! После, в института има и други членове на интелектуалния елит…

— С тях въпросът вече е уреден. Инспекторът Карлос и отец Манчерони са с мен. А доктор Янсен е безопасен…

— Не се ли страхувате, че мога да ви издам на професора?

— Вие! — изръмжа презрително доктор Харм. — Не ставайте смешен! Кой ще ви повярва?… После, не допускам да сте толкова глупав! Това значи да проиграете последния си шанс…

— Откровен сте! — побърза да се съгласи дипломатично българинът. — Но винаги преди да реша нещо, съм свикнал да мисля. Утре ще ви отговоря.

— Натиснете звънеца! — недоволно промърмори доктор Харм. — Охраната е предупредена. Довиждане.

Той затвори спокойно вратата и Ивац отново остана сам.

Сега всичко изглеждаше много по-сложно. Доктор Харм беше по-опасен от професора. По-жесток и по-циничен. Българинът разбираше, че трябва да действува веднага. Новините, които чу от радиоапарата, говореха, че двубоят вече е започнал. Какъв беше този ултиматум на професор Самберг? Времето, което спечели от доктор Харм за мислене, трябваше да се използува, както трябва. Но в този момент вратата за трети път се отвори. Влезе един от пазачите.

— Доктор Харм нареди да ви предам това! — сухо съобщи той и му подаде същия транзисторен радиоприемник, който бяха слушали преди малко.

Ивац го пое, изчака човекът от охраната да излезе и го включи…

Луи и Хосе стояха в двора на завода и търпеливо чакаха да ги повикат. Лицата им бяха загрижени, очите замислени…

Санитарите отвеждаха към линейките последните групи пострадали.

— Може би и Пиер-Ален след три дни ще си възвърне паметта! — наруши мълчанието испанецът. — Неговото състояние по нищо не се различава от това на работниците.

— Дано да е така! — промълви недоверчиво Луи. — Но се страхувам, че са го обработили по-сериозно. Не забравяй, че беше вътре в пропастта и ако проговори, може да стане опасен…

В този момент пред тях застана дълъг униформен полицай.

— Господин Хавиер ви вика! — съобщи той. — Моля да ме последвате!

Полицейският съветник беше сам.

Като ги видя, той стана и със сух официален тон заяви:

— Искам да ви уведомя, че не се нуждаем от вашите услуги!

— Защо?! — изненадано възкликна Луи.

— Поради сериозността на положението операцията се поема от армията. Всички документи по нея ще бъдат предадени в генералния щаб.

— Но ние познаваме добре района на пропастта Дяволското копито! — опита се да обясни Хосе. — Можем да помогнем… После, на дъното е нашият приятел…

— Разбирам ви! — уморено поклати глава полицейският съветник. — Но това е заповед! Единственото нещо, което мога да направя за вас, е да ви намеря кола до града. — Той вдигна телефона:

— Дежурната кола да откара до града двамата, които са при мен. Да! Да!… И след това да се върне.