Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Да-а, съвпада! — извика Луи. — И тези мъже са се движили с фолксваген.

— Но описанието на групата, направено от портиера в дневника, не говори, че в нея е бил и професор Самберг! — обади се Хосе. — Сигурен съм в това почти толкова, колкото че половината от хиляда са петстотин.

— Инспектор Антонио, протоколирайте това! — нареди полицейският съветник.

В този момент един от телефоните сърдито иззвъня. Хавиер вдигна слушалката. Лицето му се изпъна от изненада.

— Какво? — извика той недоверчиво. — В джобовете на работниците… Ултиматум? Донесете го веднага! Претърсете всички пострадали. Да! Да! Усилете охраната и всичко да се пази в абсолютна тайна… И никакви журналисти! Разбрахте ли? Ще отговаряте лично, ако се случи нещо…

Полицейският съветник затвори телефона и като опря двете си ръце на масата, напрегнато зачака. След малко вратата се отвори, влезе униформен полицай и му подаде малък, син, запечатан плик.

— Свободен сте! — кимна с глава Хавиер, предпазливо разпечати плика, извади от него тесен дълъг лист и започна да го разглежда. Той го прочете веднъж, два пъти, погледна глупаво присъствуващите и неочаквано избухна в нервен смях.

— Ха-ха-ха! Слушайте, господа… Аз още от началото предполагах, че си имаме работа с луд. Но чак пък толкова луд! Слушайте:

До всички правителства, международни организации и федерации!

До всички хора!

В името на бъдещето на планетата Земя! В името на добрата, чудесна и великодушна общност, наречена Природа, заповядвам:

1. В срок от три дни завинаги да преустановят работата си заводите, мините, промишлените предприятия, фабриките и малките работилнички.

2. Да се прекратят незабавно военните опити и да бъдат унищожени всички запаси от оръжия.

3. Да се разформироват правителствата и властта да се предаде на представителите на Института за спасяване на човечеството и света!

4. Да се пуснат на свобода всички животни от зоологическите градини и животните и птиците, държани в клетки по домовете.

5. При неизпълнение на горния ултиматум ще последват такива неща, които дори не можете да си представите. Случаят в завод «Жано» е само едно предупреждение. Срокът на ултиматума изтича в 6 часа сутринта на третия ден, броен от днес.

6. Оставете работниците по домовете им. След три дни те ще си възвърнат паметта.

Полицейският съветник завърши четенето, но никой не се засмя. В стаята настъпи напрегната тишина.

— Аз мисля, че трябва веднага да информираме правителството! — обади се инспектор Антонио. — Колкото и да е луд професор Самберг, последните събития показват, че съвсем не е безопасен.

— В своята бележка българският биолог Ивац Павлинов съобщава, че в този Институт за спасяване на човечеството и света разполагат със страшни оръжия. Това трябва да се има предвид — предупреди Хосе.

— Вие безспорно сте прави! — кимна с глава полицейският съветник. — Но съгласете се, как може да се иска да се пуснат на свобода животните от зоологическите градини!

— Наистина тази точка от ултиматума е малко чудновата… — намеси се в разговора Луи, — но може би в това е скрит друг смисъл. Ами ако с нея Самберг преследва точно определена цел…

— Възможно е! — каза неубедено господин Хавиер. — Но при всички случаи ултиматумът трябва да се запази в тайна. Представяте ли си каква паника може да настъпи в града. И без туй още не са стихнали вълненията след нападението на полицията.

Той вдигна един от телефоните и заповяда:

— Да се постави цялата полиция в бойна готовност! Да се установи строг контрол на пътищата и да се забранят събранията! Да не се допускат във вестниците никакви коментарии на случилото се в завод „Жано“!

— Но ако хората не са предупредени, те ще бъдат много по-уязвими срещу оръжията на професор Самберг — обади се отново дребничкият инспектор Антонио.

— Това още не се знае. Мисля, че със собствени сили ще се справим с този професор — прекъсна го полицейският съветник. — Вие — обърна се той към Луи и Хосе — понеже знаете къде се намира пропастта Дяволското копито, ще ни отведете до нея. За вашия приятел ще се погрижат лекарите. Почакайте ме пред входа на сградата.

Луи и Хосе напуснаха стаята. Те видяха как двама санитари отведоха Пиер-Ален към линейките.

— Виж! Виж! — неочаквано завика испанецът и задърпа приятеля си за раменете.

— Къде! Какво да видя? — стреснато го погледна Луи.

— Директорът Гийе! — прошепна Хосе и посочи с ръка към двойка санитари, които прекосяваха двора, внимателно водейки друг пострадал. Директорът спънато пристъпяше едва-едва и безсмислено въртеше главата си на всички страни. Ръцете му висяха като чужди.