Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Сега вече на самия него му трябва спасителна група! — промълви Луи. — Жалко, че не ни разбра, когато го помолихме за помощ… Може би това тук нямаше да се случи!

— Може би! — повтори Хосе и мълчаливо кимна към сградата на администрацията. Оттам един по един излязоха и останалите участници в съвещанието при полицейския съветник.

Започваше бавно да се смрачава…

Двамата гиганти от охраната изведоха Ивац от сградата. Той внимателно следеше накъде вървят и от време на време предпазливо проверяваше дали откъснатата страница от албума е на мястото си…

Излязоха на брега на езерото. Единият от охраната се приближи до кръгъл стоманен капак, който се намираше почти до водата, и го натисна с крак. Капакът с ръмжене се завъртя и под него се откри наклонена шахта със стъпала.

Гигантът се наведе, натисна нещо и вътре блесна светлина.

— Вървете след мен! — нареди той.

Започнаха да слизат. Двамата. Другият остана на повърхността. Ивац преброи 30 стъпала. Накрая спряха пред масивна желязна врата. Върху нея се виждаше шайба, подобна на тази, която стоеше върху албума. Водачът му завъртя няколко цифри и вратата се отвори.

— Влизайте! — троснато заповяда той и го блъсна вътре.

Българинът се огледа. Мястото, където го доведоха, по нищо не се отличаваше от стаята за мислене. Същото осветление от ъглите, същата маса и кресло. Разликата тук беше само в това, че имаше и малка библиотека с книги.

— На масата има звънец! Можете да го използувате, ако решите да ни съобщите нещо — обясни намръщено пазачът. — И не се опитвайте да бягате. Сам разбрахте, че тази стая се намира под езерото. Решите ли да копаете тунел, ще се удавите като мишка.

Той затвори вратата и тежките му стъпки бавно заглъхнаха някъде към повърхността…

Ивац остана сам. Това, че го затвориха, не го разтревожи. Той се чувствуваше в затвор от деня, в който се спусна в пропастта Дяволското копито. Но някои неща не можеше да разбере. Нали лично доктор Харм му показа върху масата си шишенцата със съобщенията, които беше изпращал. Как едното от тях беше стигнало, до страниците на вестника? После какви бяха тия съжаления на професора, че е свършила мирната научна работа. Излизаше, че Самберг не искаше да воюва. А защо тогава беше създал Института за спасяване на човечеството и света?…

Българинът седна на креслото и се помъчи да извлече някаква логична нишка от случилото се, но се получаваше абсолютен хаос. От всичко бе ясно само едно — човечеството беше изправено пред опасност. Той си даваше сметка, че едва ли официалните власти ще обърнат внимание на появилото се съобщение. Вестниците често публикуват подобни сензации и никой не би прозрял веднага заплахата. Той извади от сакото си откъснатата страница на албума. Това беше единственото му оръжие в момента. Щеше ли да се справи сам?! Трябваше да привлече още някого. Но как? Доктор Янсен! Изключено… Докторът беше влюбен в своята лаборатория и никога не би се впуснал в подобна авантюра…

Изведнъж Ивац стана прав. Разбира се! Как не се беше сетил досега. Трябваше да отиде при работниците. Успее ли да ги освободи от хипнозата, те щяха да се превърнат във внушителна сила, в армия, която… Но трябваше да открие коридора, водещ към техните помещения.

В този момент отвън се чуха стъпки. Вратата изскърца и влезе отец Манчерони.

Българинът най-малко очакваше такова посещение. Та той дори не беше разговарял със свещеника. Като се изключат, разбира се, няколкото реплики, които си размениха по време на сбирката при професора…

— Добър ден! — поздрави Манчерони и му подаде плочката от гърдите си за целувка. Ивац тактично я отклони.

— Още като чух еретичните ви мисли по време на сбирката, разбрах, че ще стигнете дотук! — каза смирено отец Манчерони. — Но аз съм дошъл при вас с незлобие в сърцето, не за да ви припомням греховете, а да облекча участта ви.

— Благодаря! — отвърна подозрително Ивац. — Но ще трябва да ви разочаровам. Аз вярвам само в разума на човека и в неговото право да бъде свободен. Вашите религии са ми смешни. Ако непременно държите да ме развеселите, говорете. Ще ви изслушам. Нямам друг избор. В затвора съм.

— Тревожен е духът ви… — кротко промълви отецът. Съблазните на непокорството витаят из главата ви и ви карат да отвръщате лице от светлината на истината. Поне сега, когато дните ви са преброени, трябва да се смирите…