Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Автомобилът тръгна. Хванаха здраво Пиер-Ален, за да не се блъсне и нарани. Раниците, останали свободни, се плъзгаха като оживели на всички страни. Накрая Луи успя да ги улови и напъха в една празна щайга.

Пътуваха около половин час.

На разклона се справиха по-лесно със свалянето на Пиер-Ален.

Когато наближиха завода, забелязаха нещо много странно. Пред портала се бяха струпали десетки автобуси, линейки и леки коли. Един полицай с кафява каска на главата и автомат на гърдите прегради пътя им.

— По-нататък не може! — безцеремонно съобщи той. — И ако обичате, документите за проверка!

— Какво се е случило? — попитаха Луи и Хосе почти едновременно.

— Аз съм поставен тук да охранявам, а не да давам информация! — грубо ги сряза полицаят. — Връщайте се!

— Вижте какво… — миролюбиво започна Луи и посочи Пиер-Ален. — Той работи в завода. Намерихме го в това състояние, в което го виждате. Нищо не знае, нищо не разбира.

Полицаят внимателно се вгледа в швейцареца.

— Мислехме, че като види познатата обстановка в завода и хората, с които е работил, може да му се възвърне съзнанието — помъчи се да обясни Хосе.

— Почакайте! — спря ги полицаят и в гласа му трепна дружелюбна нотка.

Той се отдалечи на няколко крачки от тях, извади малък радиотелефон и започна да обяснява нещо на някого.

— Само дано не ни арестуват! — промърмори Луи. — В положението, в което се намираме, само това ни липсва…

— Съобщих за вас — успокои ги върналият се полицай. — Ще изпратят кола!

И наистина една полицейска кола, ловко маневрирайки, се измъкна из струпаните автобуси и линейки и спря пред тях.

От нея тромаво излезе цивилен мъж на около петдесет години. Строгият черен костюм и пълното топчесто лице, завършващо с къса триъгълна брадичка, предразполагаха към доверие.

— Полицейски съветник Хавиер! — представи се той, като леко се поклони. — Заповядайте!

Подкрепяйки приятеля си, Луи и Хосе се качиха в колата. Съветникът майсторски зави обратно и бързо подкара колата. След малко спряха пред сградата, където се намираше администрацията на завода, и слязоха.

Картината, която се разкри пред тях, ги озадачи. В двора бяха насядали и налягали хора с работни униформи, които се държаха по същия начин, както Пиер-Ален. Санитари ги хващаха един по един и бавно ги отвеждаха към линейките пред входа.

— Оставете го тук! — каза полицейският съветник, като посочи Пиер-Ален. — А вие елате с мен!

Луи и Хосе го последваха. Влязоха в кабинета на директора Гийе. Сега там имаше десетина мъже и всички стояха прави.

— Разкажете, къде го намерихте и при какви обстоятелства? — помоли ги господин Хавиер, като седна на стола, на който винаги седеше директорът Гийе.

— В планината. Край пропастта Дяволското копито — започна Луи.

И двамата разказаха всичко, което знаеха.

Слушаха ги напрегнато, съсредоточено. В настъпилата тишина се отронваха само задъханите им гласове. Често Луи и Хосе се прекъсваха, за да съобщят нови подробности или да допълнят отделни събития. Когато свършиха, полицейският съветник вдигна един от телефоните и нареди:

— Да се търси професор Самберг! Движи се с лека кола фолксваген, стар модел. Да се проверят всички картотеки и да се блокират пътищата! Разпитайте Гери Пинчер, пощенска кутия 2146! За всичко ми докладвайте незабавно!

После се обърна към присъствуващите:

— Да-а-а, последните сведения коренно ще променят хода на следствието. Ще трябва да уведомим правителството.

— Може ли да ни обясните какво се е случило в завода? — помоли предпазливо Луи. — Едва ли сега е най-подходящият момент за такива въпроси, но тъй като те може би имат връзка с пропастта, ако е възможно…

— Инспектор Антонио! — заповяда Хавиер. — Разкажете накратко какво знаем досега.

От групата на присъствуващите мъже се отдели един: нисък, плешив, с тънки сиви мустачки. Той отвори жълта папка и сухо и безпристрастно зачете:

— Дознанието установи следното. Към пет часа сутринта пред портала на завода е спряла лека кола фолксваген. От нея слезли трима млади мъже с тъмни очила. Те извадили от колата четири табла с фотоси, които закрепили от двете страни на шосето. На въпроса на портиера какво правят, обяснили, че поставят рекламни табла за продукцията на фирмата. Той е отбелязал това в служебния дневник на пропуска. По-нататък нищо не се знае. Вероятно портиерът сам е полюбопитствувал да разгледа фотосите и… Към десет часа в полицията се обади човек, който съобщи, че в завод „Жано“ не всичко е в ред. Пристигналата патрулна група установи следното: всички в завода се държат много странно. Не отговарят на никакви въпроси, не знаят кои са и за какво са в завода. Пред портала не бяха намерени никакви табла. Нашето мнение след оценката на доказателствата от предварителното следствие е, че вероятно се касае за фотографии от същия тип, като тези, които са били използувани и при нападението на полицията.