Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Българинът реши да откъсне една от последните страници. Той си даваше сметка, че това е рисковано, но ако идеята се потвърдеше.

Хвана здраво една страница и я опъна. И много странно. Тя остана в ръцете му… Разгледа откъснатия й край. Беше малко по-дебел. Приближи страницата до другите в албума и тя пак застана на мястото си, като че ли никога не е била изваждана. Опъна я — пак същия резултат. Нещо му хрумна. Извади ножчето си и го доближи до откъснатата страница. То се залепи за нея. Чак сега разбра. Всяка страница се крепеше за албума с помощта на малък силен магнит, поставен в единия й край.

Ивац реши да изпита действието на страницата върху личната си охрана. Надменното държане на високия мъж го дразнеше. Той разработи цял план как ще го накара да я погледне. И дори започна да се усмихва щастливо на хрумването си…

Но в този момент стаята се изпълни с тревожен звън. Светлините започнаха нервно да примигват и невидимият оркестър засвири марш.

„Дали причината за всичко това не е откъснатата страница на албума!“ — побледня смутено Ивац.

Но екранът светна и там изплува надпис.

„Внимание! Внимание! Тревога-а-а! Тревога-а-а! Всички веднага при професора! Всички веднага при професора! Вариант «И»! Вариант «И»!“

Тревожният звън продължаваше да изпълва стаята. Настойчив! Пронизителен! Вратата се отвори и влезе човекът от охраната.

— Защо стоите? — грубо попита той. — Нима не видяхте заповедта? Веднага при професора!

— Нещо става с албума… — невинно обясни българинът. — Тази страница например се откъсна. Вижте я… — и му я подаде.

Човекът от охраната я пое, погледна я и започна да се държи странно. Сви се, раменете му увиснаха и от наперения му вид не остана нищо. Той се извъртя около себе си, люшна се и безпомощно седна на пода.

— Къде се намирам? — глухо попита той. — Не мога да разбера…

— Кой сте вие? — надвеси се над него Ивац.

— Аз съм… шофьор! — все така замислено продължи човекът. — Казвам се Алваро… Но къде се намирам? Нищо не мога да разбера…

— Почакайте тук! — кротко го успокои българинът. — Аз скоро ще се върна и ще ви обясня всичко…

Предположенията му се потвърдиха по най-категоричен начин. Той зави откъснатата страница на руло и я скри във вътрешния джоб на сакото си. Албума остави на масата. На екрана изплува друг надпис:

„Побързайте! Побързайте! Тревога-а-а! Тревога-а-а! Всички при професора! Всички при професора! Вариант «И»! Вариант «И»!“

Ивац взе ключа от стаята и оставяйки човека от охраната вътре, я напусна.

Вратата с трясък се затвори след него. Доктор Янсен го чакаше.

— Защо си без охрана? — попита учудено той.

— На моя пазач нещо му стана! — невъзмутимо обясни Ивац. — Когато прибираше албума, погледна в него и започна да се държи много странно. Взе да ме убеждава, че се казва Алваро.

— Къде е той? — разтревожи се докторът.

— Остана в стаята! Не искаше да тръгва…

— Трябва да съобщим за това на професора! Да вървим! — подкани го нетърпеливо Янсен.

— Какво ли се е случило? — полюбопитствува българинът. — Какво означава този „вариант «И»“?

— Изглежда, нещо много сериозно! — мръщейки се каза докторът. — „Вариант «И»“ означава, че човечеството знае за нас и че ние започваме да действуваме.

— Значи война? — уплашено извика Ивац.

— Това ще разберем при професора… — прекъсна го не по-малко смутеният доктор Янсен. — Да побързаме.

Тревожният звън се носеше из всички коридори на подземния Институт. Като че ли капеше от таваните и безмилостно барабанеше по всичко. Българинът разбираше, че се беше случило онова, от което се страхуваше. Невероятните знания, скрити в албумите, щяха да се превърнат в страшни оръжия в ръцете на помощниците на професор Самберг. А човечеството дори не подозираше за тях… Борбата щеше да бъде неравностойна. Пред оръжията на института за спасяване на човечеството и света хората щяха да бъдат като индианците, въоръжени със стрели срещу пушките на белите. Трябваше да направи нещо. Но какво?

Стигнаха до сградата, където се намираше кабинетът на професора. Охраната беше удвоена. При Самберг се бяха събрали вече всички. Имаше само един-двама, които Ивац не познаваше. Отсъствуваше доктор Харм. Професорът се разхождаше нервно и остреше огромен молив. Стружките хвърчаха на всички страни. Въздухът беше изпълнен с напрежение. Ивац и доктор Янсен седнаха един до друг на два свободни стола.

Професорът продължаваше да се разхожда. Изведнъж той спря насред стаята, вдигна заплашително огромния молив над главата си и като впери очи в българина, закрещя: