Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Вече ви отговорих… — каза българинът. — Сам направих всичко.

— Ще се разкайвате за това упорство — поклати глава професорът и натисна някакъв бутон. В стаята влязоха двама гиганти от охраната.

— Отведете този човек! — намръщено заповяда Самберг. — И не му позволявайте да говори с никого. Влизането при него ще става само с пропуск, подписан лично от мен.

— Все едно, няма да ме изплашите! — заяви спокойно Ивац. — Аз съм готов за такова нещо още оттогава, когато попаднах тук. За вас ми е жал, професоре. И за вашите помощници. Събрали сте способни учени. Такива умове! Защо си разпилявате силите за неосъществими идеи? Какви чудесни неща бихте могли да направите за хората. Колко открития и колко добрини… А вие! Съжалявам ви…

— Уважавам достойните противници, но само тези, които знаят докога да воюват… — забеляза презрително Самберг. — По нашия морал вие извършихте тежко престъпление срещу сигурността на института. И ще понесете своето наказание!

— По международните закони, но и най-вече по законите на човешката съвест аз съм невинен! — каза Ивац, който добре разбираше, че докато професорът не разреши загадката по какъв начин съобщението е било изнесено на повърхността, няма от какво да се страхува.

— Ние сме извън законите! И извън обществото! — надменно заяви професорът. — И вие ще бъдете наказан веднага, щом приключим борбата. — И като се обърна към охраната, заповяда:

— Водете го!

Спускането през гората с Пиер-Ален беше много трудно. Той постоянно се блъскаше в дърветата като пиян. На няколко пъти се подхлъзва и пада. Паднеше ли, въобще не правеше опит да стане. Погледът му безизразно се разхождаше на всички страни, без да се спре на нищо.

— Сигурно е преживял нещо много сериозно! — загрижено промълви Луи. — Въобще не разбира къде е…

— Кой знае с какво са го обработвали на дъното на тази пропаст — въздъхна Хосе. — Кръвта ми се сгъстява, като си помисля за това. Представяш ли си, там има цял институт! И Ивац е още в ръцете им… Може би го измъчват!

— Не вярвам! — поклати глава Луи. — Щом е съумял да изпрати бележката, значи е свободен.

— А защо смяташ, че той е направил това? Съобщението може да е изпратил и Пиер-Ален.

— То е било поставено в шише. А такива шишенца имаше в раницата си само българинът. Готвеше се да събира в тях пещерни насекоми. Освен това, ако забеляза, в бележката се казва: „Ние, българският биолог Ивац Павлинов и швейцарският инженер Пиер-Ален Мино, сме пленени“. Това не ти ли говори нещо? И после възможно е Пиер-Ален да е загубил паметта си още при спускането.

— Не знам. Може би авторът на съобщението си е имал съображения. А защо не предположим, че то е било изпратено от трети човек, който ние изобщо не познаваме.

— От професор Самберг например… — иронично подхвърли Луи.

— Няма да се учудя! — възкликна Хосе. — Този човек е много хитър. Помисли си само за това, което знаем със сигурност, че е направил досега. В град Кипс и в завод „Жано“. Аз продължавам да смятам, че с освобождаването на Пиер-Ален той преследва строго определена цел.

— Може би е искал да ни отдалечи от пропастта! — предположи Луи.

— Или да ни даде допълнителни доказателства, че при спускането наистина е имало срутване!

Скоро гората оредя и между дърветата започна да просветва сивата ивица на шосето. Спуснаха се по един малък сипей, заобиколиха две паднали дървета и излязоха на пътя.

Пиер-Ален продължаваше да се държи по същия начин. Щом спряха, той седна и направи опит пак да заспи.

— Дано по-скоро мине кола — озърна се загрижено Луи. — Трябва спешно да му се окаже медицинска помощ.

— Нека най-напред да го заведем в завода — предложи Хосе. — Може би, като види познатата обстановка, хората с които е работил, ще си възвърне паметта…

— Като идея не е лошо! — съгласи се Луи и вдигна ръце, защото по шосето се приближаваше голям камион.

Автомобилът изръмжа, намали ход и спря.

— За къде сте? — попита шофьорът.

— За град Кипс — отговори Луи. — По-точно — до разклона на шосето за завод „Жано“.

— Качвайте се отзад! — викна шофьорът. — Има празни щайги. Сядайте върху тях.

Двамата хвърлиха раниците си и се заеха с Пиер-Ален. Отначало опитваха да го повдигнат отдолу, но той се прегъваше върху тях и увисваше безпомощно. След това Хосе се качи горе, а Луи продължаваше да го повдига и накрая успяха да го прехвърлят през капака на камиона.