Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Защо? — с недоверие попита Ивац.

— Защото натрупаните знания от първите страници могат да предизвикат умствени разстройства, ако не бъдат изтрити веднага след приключване на работата. Освен това албумите са много. Вие представяте ли си какво би станало с главата ви, ако всеки ден разглеждате по един!

— Разбирам! — замислено промълви Ивац.

Докато разговаряха, те минаха покрай езерото на минералния извор, влязоха в скрития зад издадената скала коридор и българинът видя познатата врата на стаята за мислене. Той извади ключа си.

— Когато свърши денят, ще ви чакам тук! — напомни доктор Янсен. — Имам една идея…

— На ваше разположение съм! — увери го кротко Ивац и влезе.

Нищо в стаята за мислене не беше се променило. Стрелките на квадратния часовник на тавана показваха 19 часа. От пукнатините в четирите ъгъла на стаята се процеждаше мека бяла светлина.

Той седна на креслото.

Светлината отново започна да променя цветовете си. Засвири невидимият оркестър. „Малката нощна музика“ на Моцарт изпълни стаята и българинът усети как собствените му мисли взеха да избледняват и се отдалечават. След това музиката бавно затихна и цялата стена, която се намираше срещу него, засвети като екран. Започнаха да го обработват с познатото сетивно кино.

Ивац видя да преминават пред очите му картините на това бъдеще, за което говориха снощи отец Манчерони, инспектор Карлос и доктор Харм.

Небето беше чисто. Водите бистри. Обширни гори шумяха на огромни пространства. Необезпокоявани от никого, по обраслите с разкошни треви полета се разхождаха диви животни. Никъде не се виждаше фабричен комин или завод. Под клоните на вековен дъб стояха хора. Млади девойки го окичиха с цветя и му се поклониха до земята. После на екрана се появи стая. В нея седеше инспектор Карлос. Влезе млад човек. Той носеше велосипед, грубо направен от дърво. Но моментално се появиха двама мъже със сини коси и го отведоха някъде. След малко младежът се показа отново. Сам. Гледаше разсеяно насам-натам и подскачайки несръчно като ранена птица, се изгуби. Но най-непонятни бяха кадрите с доктор Харм. Виждаше се как докторът ту опъва струни между ръцете на човек и след това се опитва да свири върху тях с лък, ту как монтира върху главата на друг чудновати уреди и антени.

Накрая екранът изгасна, светлината отново стана нормална и настъпи тишина.

— А бедното човечество дори и не подозира какво му се готви — въздъхна Ивац и подпря главата си с ръце.

Но този път паузата не продължи дълго. Вратата се отвори и влезе високият, неразговорлив човек, който професорът беше прикрепил към него за охрана.

— Днес ще работите с албума! — с безстрастен глас му съобщи той. И остави познатата кутия на масичката…

— Благодаря! — отвърна сухо българинът. — Но имам една молба. Страхувам се, че ако екранът свети и звучи музика, ще ми бъде трудно…

— Когато в стаите за мислене се работи с албумите, музика и екран няма! — надменно съобщи човекът от охраната, обърна се и излезе.

Ивац извади от джоба си листчето с шифъра. Завъртя цифрите на шайбата, монтирана на албума, и той се разтвори. Беше същият, с който работи вече веднъж. Когато прелисти първата страница, забеляза, че под нея има сноп хартия и молив. Той ги остави на масичката и продължи по-нататък… Разглеждаше всичко със същия интерес, както вчера. И отново пред очите му се откриха невероятни неща… Но този път не бързаше. Бавно и грижливо записваше върху листовете хартия: технологии за лекарства, чертежи на чудновати уреди, формули на непознати природни закони… С учудване забеляза, че някои неща му ставаха ясни едва при третото, четвъртото разглеждане на страниците. Дори установи, че ако разглежда албума от различен ъгъл, научава различни неща. Винаги прелистваше и последните страници, помнейки съвета на доктор Янсен. И всеки път те изтриваха като прецизна гума всичко, което беше запомнил.

Ивац затвори албума и се замисли. В главата му започна да се оформя странна идея. Отначало тя му изглеждаше невероятна, защото беше проста. А след това постепенно доби строен вид и на него дори не му се искаше да мисли върху нея, за да не я опровергае… Той разсъждаваше така: „Албумът внушава знания с помощта на хипнотичното действие на нарисуваните очи. А последните му страници ликвидират въздействието на тази хипноза! Дотук всичко беше от ясно по-ясно. Значи можеше да се предположи, че ако на работниците в Института за спасяване на човечеството и света е внушено чрез албумите да забравят кои са и да правят, каквото им се заповяда, то с помощта на тези последни страници те могат да се спасят. Мъжете от охраната също!…“