Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Имам чувството, че някои не си дават сметка за опасността — каза Хосе. — Тези лекомислени афиши го доказват. Кръвта ми се сгъстява, като ги гледам.

— Отец Дорени е обявил, че краят на света е близко — чу се басов глас от една групичка хора, застанали недалеч от тях. — Във вчерашната си проповед е казал, че сатаната и Самберг са едно и също лице.

— Очаквах такова нещо! — подкрепи го друг дрезгав глас. — Всички сме затънали в грехове. Все някога възмездието трябваше да дойде…

— Да вървим! — подкани Луи. — Трябва да се промъкнем до редакциите.

— И да разберем дали не е пристигнала спасителна група от пещерния клуб. Ако са тук, ще се върнем при пропастта. Самберг може да е пуснал Ивац.

Но в този момент зловещо зави сирена и се появиха военни коли.

— Внимание! Внимание! — загърмяха мощни високоговорители. — Умоляват се всички да запазят спокойствие! Охраната на града се поема от армията. Всички да се приберат по домовете си! В града се въвежда извънредно положение!

Едновременно с това от колите наскачаха войници и се заеха с разпръсването на тълпата. Хората бавно и неохотно започнаха да се разотиват.

Луи и Хосе тръгнаха към една сграда, на фасадата на която светеше надпис „Вечерен меридиан“.

Но пътят беше преграден от двоен кордон войници.

— Ние трябва да минем! — опита се да обясни Луи на един сержант. — Отиваме в редакцията…

— Забранено е! — отсече сержантът. — По нареждане на командуващия вестниците се спират за неопределено време. Прибирайте се в къщи!

— Но ние не живеем в този град!

— Бил! — извика сержантът на един войник. — Заведи ги в хотела.

— Но ние… — извика Хосе.

— Остави! Излишно е… — спря го Луи. — Да отидем в хотела. Там ще решим какво да правим.

Хотелът се оказа също на площада. Фоайето му беше пусто.

Зад гишето за регистрация стоеше възрастен администратор със синя ливрея, бяла къдрава коса и разкошни мустаци. На носа му смешно бяха кацнали малки тъмни очила.

— Имате ли свободни стаи? — попита испанецът.

— Колкото искате! — усмихнато отвърна служителят. — След събитията, които станаха тук, никой не идва в града. Дори персоналът на хотела се разбяга.

— А вие не се ли страхувате?

— Не! — поправи очилата си администраторът. — Стар съм вече, за да се плаша. Свалих всички телевизори в мазето и това е…

— Дайте ни една стая с две легла! — помоли Луи.

— Разбира се! — кимна администраторът, при което малките му очила се разместиха и той пак ги поправи.

— Ето ви документите ни! — каза Луи и му подаде двата паспорта.

— Не! Не! Не ми трябват! — изплашено се дръпна администраторът, внимателно държейки в една ръка тъмните си очила. После се засмя: — В нашия град никой не иска да гледа нищо, на което има фотография…

— Разбирам — каза Луи, пое ключа и тръгнаха към стаята…

Ивац включи транзистора. Чуваше се пращене и мъжки глас съобщаваше:

„… съответните международни организации са уведомени за събитията в района на град Кипс. Най-големите телеграфни агенции в света предадоха пълния текст на ултиматума на професор Самберг. Всички опити за лечение на пострадалите в района на този град са безрезултатни…“

Българинът завъртя копчето на потенциометъра. Няколко радиостанции задъхано и тревожно коментираха случая:

„Правителството нарочно е инсценирало всичко това, за да поиска увеличение на военните разходи!“ — съобщи една радиостанция.

„Най-после туристическите фирми от град Кипс намериха средство да увеличат интереса към техния град“ — иронично забеляза говорителят на друга.

„Трезвите хора неведнъж са предупреждавали — загрижено каза коментаторът на трета — до какво могат да доведат налудничавите античовешки теории на някои учени.“

Ивац угаси транзистора. Погледна часовника си.

До изтичането на срока, определен в ултиматума, имаше още 48 часа…

Той не знаеше какво точно да направи. Но трябваше да действува! Приближи се до масата и натисна продължително звънеца.

След няколко минути вратата се отвори и влезе единият от пазачите.

— Какво има? — сопнато попита той с ръце на кръста.

— Вижте това! — помоли го българинът с треперещ от вълнение глас и му подаде страницата от албума.

Мъжът я дръпна сърдито, погледна я и изведнъж от наперения му вид не остана нищо. Олюля се, раменете му увиснаха, погледът му потъмня и стана глупав.

— Къде се намирам? — плахо попита той, като едва-едва изговаряше думите. — Аз съм от Хамбург. Казвам се Ханс.