Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Храбри генуезци, предайте се! Спестете проливането на невинна човешка кръв!…

— Никога! — отвърна му по същия начин един мъж в пълно въоръжение, застанал на командното място на „Санта Кроче“. — Синовете на Генуа умират, но не се предават.

— Твоя воля, капитане. Но сетне не се оплаквай, когато сенките на мъртвите идват да смущават сънищата ти…

Отговорът, който последва, бяха петдесетина стрели, които излетяха от „Санта Кроче“ и се забиха в бордовете и мачтите на българския кораб или пронизаха платната му. Поне третината от тях бяха насочени към кръмата; едната се заби в стената толкова близо до главата на Кремен, че, трептейки, се заплиташе в разветите му от вятъра дълги руси коси.

— Стрелците! — заповяда от мястото си Кремен. — И се целете само в стражниците — не бива да пострада човек, който не е вдигал ръка срещу нас.

Стрелците с лък се надигнаха над стената на борда, прецелиха се набързо и гъст облак стрели помете палубата 17 17 Палуба — горната повърхност на плавателен съд. на генуезката галера.

— Сега прашниците!…

Камъни колкото мъжки пестник се посипаха по „Санта Кроче“. Още веднъж се изредиха стрелците с лък и прашниците и стенанията, които се разнесоха оттатък, показаха, че и едните, и другите добре бяха свършили работата си.

— Канджите 18 18 Канджа — метална кука на дълъг дървен прът. !… — беше новата заповед на Кремен.

Няколко мъжаги с мускули на древни гладиатори преметнаха канджите, закачиха борда на италийския кораб и, дърпайки юнашки, бързо го притеглиха. Едва сега Кремен нахлузи шлема си, измъкна меча от ножницата и призова с глас, който надви всички други шумове:

— Морски ратници на цар Светослав, след мен!…

Такъв началник беше той: повеждаше „След мен“, а не пращаше „Вървете напред“. Не дочака да види поне дали са готови хората му, а с онази ловкост на мъжете, прекарали живота си на море и свикнали да се съобразяват с несигурността на ладийката или с люлеенето на кораба, направи един след друг два скока: единия на бордовата стена, а вторият вече го пренесе на палубата на генуезката галера. Познати викове зад него му подсказаха, че меченосците и секироносците не бяха чакали втора подкана и със стръвни призиви го бяха последвали.

Като остави превземането на галерата на своите опитни морски ратници (тях щеше да ги води Смед, такъв беше установеният ред), Кремен с обнажен меч в ръка се насочи към високата площадка на кръмата — смяташе, че се полага да се срещнат началник с началник. По пътя си набързо рани едного от изпречилите му се генуезци и изтръгна оръжието от ръката на втория. И така с кървав меч се заизкачва по стръмната стълбичка. Капитанът на „Санта Кроче“ щеше да има чувствително предимство, ако го срещнеше още там, докато се катереше по отвесната стълба, но — самонадеяност ли бе това, своеобразно рицарство ли? — не се възползува от него, а изчака противника му необезпокояван да се качи на площадката. И горе, върху това късче равно място — не повече от пет на три крачки — двамата капитани се вчепкаха в люта битка.

Още първите удари показаха на Кремен, че италиецът го бе изчакал може би и от благородство, но преди всичко поради самочувствие на майстор на меча. И наистина всяко негово движение издаваше, че зад него има опит, натрупан от школовка при най-добри учители по фехтовка и вероятно от десетки и десетки двубои. Беше спокоен, внимателен в ударите и пестелив при защитата. Специално в защитата най-добре личеше голямото му умение: той или се преместваше с няколко пръста, за да мине мечът на Кремен покрай тялото му, или с едва доловимо движение го откланяше настрана. И само едно пропусна да прецени генуезецът — че като се забавляваше да изявява майсторството си, той показа на Кремен с какъв противник има работа и го накара да бъде нащрек.

И всъщност именно това реши двубоя. Като си направи удоволствието да си играе като котка с мишка (както той преценяваше борбата), италиецът най-сетне реши да свърши с врага си. Изтегли тялото си съвсем малко назад, колкото да пропусне един напад, отби нагоре втория и с пъргавината на рис се хвърли напред. Според всичко, което знаеше за фехтовалното изкуство, в този момент мечът му трябваше да прониже гърдите на българина. Ала това просто не се случи. Противникът му или познаваше изтънко този напад, или притежаваше невероятна бързина, та приклекна частица от секундата преди смъртоносния удар, остави мечът да прелети над главата му и съвсем естествено се озова зад защитата на капитана на „Санта Кроче“. И така само за времето, което е нужно за едно мигване на окото, прастарата игра на котка и мишка продължи, но при разменени роли — сега котката беше българинът и стига да желаеше, можеше да убие генуезеца така, както му е угодно: да го промуши като глиган за печене, да го накълца на парчета или да го нареже на филии като пушена наденица. Не последва обаче нищо от това. Когато се закрепи отново на крака и се посъвзе от изумлението си, капитанът на „Санта Кроче“ видя, че другият бавно прибираше оръжието си.