Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Добре — каза Северард.

— Ноо добре — добави Фрост.

— Наистина, много добре — каза Глокта. — Кажи сега, брат Лонгфут, дали случайно свръхчовешката устойчивост на болка не е един от многобройните ти таланти?

Затворникът преглътна смутено.

— Не.

— Тогава правилата са прости. Аз задавам въпрос, а ти отговаряш точно, вярно и най-важното, кратко. Ясен ли съм?

— Разбирам ви напълно. От моята уста никога не излиза друго освен…

Юмрукът на Фрост се заби в корема му и той се преви, а очите му замалко да изхвръкнат.

— Разбираш ли — изсъска Глокта, — че на този въпрос от теб се очакваше да отговориш единствено с „да“? — Албиносът сграбчи единия крак на задъхания навигатор и сложи стъпалото му на наковалнята. Ау, това студено желязо на чувствителната кожа. Много неприятно, но може да е далеч по-зле. И нещо ми подсказва, че ще стане по-зле. — Фрост щракна едната гривна на оковите около глезена на Лонгфут.

— Моля за извинение за липсата ни на въображение, но е трудно всеки път да измисляш нещо ново. Искам да кажа, смазването на стъпалото с чук е толкова…

— Пузаитно? — намеси се Фрост.

Глокта чу бурен смях иззад маската на Северард и усети как той самият се усмихва. Този човек е трябвало да стане комедиант вместо мъчител.

— Именно. Прозаично. Но ти не се тревожи. Ако не сме получили това, което искаме до момента, в който всичко под коленете е на пихтия, за над коленете ще измислим нещо по-оригинално. Как ти се струва?

— Но аз нищо не съм направил! — изпищя Лонгфут, който тъкмо си беше възвърнал дишането. — Не знам нищо! Аз…

— Зарежи… това. Безсмислено е. — Глокта се наведе напред, бавно и болезнено, и чукна леко с чука до босото стъпало на Лонгфут. — Сега искам да се съсредоточиш… върху въпросите ми… пръстите на краката ти… и този чук. Но не се безпокой, ако на този етап ти изглежда трудно. Веднъж започне ли да пада чукът, ще видиш колко лесно ще забравиш за всичко друго.

Лонгфут се втренчи в наковалнята. Ноздрите му потрепваха при всяко бързо вдишване и издишване. И сериозността на положението най-после му се изясни.

— А сега на въпросите. Познаваш човек, който се представя за Баяз, Първия магус, нали?

— Да! Моля! Да! Доскоро той беше мой работодател.

— Хубаво. — Глокта се намести на стола в търсене на по-удобно положение на тялото, но остана все така наведен към Лонгфут. — Много добре. И ти го придружаваше в едно негово пътуване, така ли е?

— Аз водех!

— В каква посока пътувахте?

— Остров Шабулян, на края на Света.

Глокта пусна отново чука и главата изтрака върху наковалнята до крака на навигатора.

— О, я стига. Края на Света? Пълна измислица, нали?

— Истина е! Истина е! Виждал съм го! Бях на този остров!

— Кой друг беше с вас?

— Беше… беше Логън Деветопръстия, от Далечния север. А да, онзи с белезите и стиснатата уста. Феро Малджин, жена от Кантика. Същата, която създаде толкова главоболия на началник Гойл. Джизал дан Лутар… офицер от Съюза. Позьор и тъпак. Малакус Кай, чиракът на Баяз. Кльощавият лъжец със стойка на човекоподобна маймуна. И самият Баяз!

— Шестима значи?

— Само шестима!

— Дълго и тежко пътуване. И какво има на края на Света, като изключим водата, естествено, което налагаше толкова усилия?

Устните на Лонгфут потрепериха.

— Нищо!

Глокта се намръщи и побутна палеца на Лонгфут с главата на чука.

— Нямаше го! Онова, което Баяз търсеше! Не беше там! Той каза, че го били измамили!

— А какво очакваше той да намери там?

— Каза, че било камък!

— Камък ли?

— Жената го попита и той каза, че било камък… камък от Другата страна. — Навигаторът поклати плувналата си в пот глава. — Нечестива работа! Радвам се, че не намерихме нищо. Баяз го нарече Семето!

Глокта усети как усмивката му се стопява. Семето. Въобразявам ли си, или в стаята стана по-студено?

— Какво друго каза за него?

— О, просто митове и фантасмагории!

— Да чуем.

— Куп истории за Глъстрод, за разрушения Олкъс, за приемане на форми и крадене на лица! За говорене с дяволи и призоваването им. За Другата страна.

— Друго какво? — Глокта чукна отново палеца на навигатора, този път малко по-силно.

— Ау! Ау! Каза, че Семето било тъкан от подземния свят! Че било останало тук отпреди Старите времена, когато демоните ходели свободно по земята! Каза, че било страшно и мощно оръжие! И че искал да го използва срещу гуркулите! Срещу Пророка! — Оръжие отпреди Старите времена. Призоваване на дяволи и приемане на форми. От стената Канедиас като че ли гледаше по-сърдито от всякога и Глокта извърна поглед. Спомни си кошмарното си посещение в Кулата на Създателя, светлинните петна по пода, въртящите се рингове в тъмнината. Спомни си и как, без да изкачи и едно стъпало, се озова на покрива, високо над града.