Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Да не се тревожа ли? — изсумтя Бър. — Аз съм командир на армията на Негово величество. На мен работата ми е да се тревожа. Но ти трябва добре да си починеш. — Той отпрати Уест с махване на ръка. — До утре заран.

Те седяха на един от склоновете на хълма и играеха карти на светлината на факла, а под тях, отново на светлината на факли, армията на Съюза правеше последни приготовления за утрешния поход на север. Навсякъде се поклащаха газени лампи и войници ругаеха в тъмнината. Спокойната нощ се изпълни с тропане, тракане, ядосани подвиквания на мъже и цвилене на коне.

— Тази нощ няма да се спи. — Бринт свърши да раздава и взе своите карти.

— Мъча се да си спомня кога за последно съм спал три часа накуп — каза Уест. Най-вероятно беше, преди да тръгне за Англанд и преди сестра му да дойде в Адуа. И преди маршал Бър да го вземе в щаба си. Много преди да срещне принц Ладисла и много преди мразовитото му пътуване на север и онова, което беше направил по време на него. Той се прегърби и погледна сърдито опърпаните, протрити карти в ръката си.

— Как е лорд-маршалът? — попита Яленхорм.

— Много по-добре за щастие.

— Слава на съдбата за това. — Каспа повдигна вежди. — Никак не ми допада идеята да имам за командир онзи педант Крой.

— Или пък Паулдър — каза Бринт. — Коварен е като змия.

Уест нямаше как да не се съгласи с тях. Двамата генерали го мразеха повече, отколкото се мразеха един друг. Ако някой от тях получеше командването, той щеше да се смята за късметлия, ако още на следващия ден не му поверяха чистенето на тоалетните. Но по-вероятно щеше най-много до седмица да се озове на кораб за Адуа. И там да чисти тоалетните.

— Разбрахте ли за Лутар? — попита Яленхорм.

— Какво за него?

— Върнал се е в Адуа. — Уест рязко вдигна глава. Арди беше в Адуа и идеята за двамата отново заедно никак не му се понрави.

— Получих писмо от братовчедка ми Арис. — Каспа примижа съсредоточено, докато нареждаше картите си. — Пише ми, че досега Джизал бил някъде далече, изпратен на някаква специална мисия от краля.

— Мисия ли? — Уест се съмняваше, че някой може да повери на Джизал каквото и да било достатъчно важно, че да се нарече мисия.

— Явно цял Адуа сега само за това говори.

— Казват, че предвождал някакво нападение — добави Яленхорм, — на някакъв мост.

— Сериозно? — повдигна вежди Уест.

— Говори се, че избил десетки на бойното поле.

— Само толкова?

— Казват също, че вкарал в леглото си дъщерята на императора — промърмори Бринт.

Уест изсумтя.

— От трите това ми се струва най-достоверно.

Каспа избухна в смях.

— Истина или не, произвели са го в полковник.

— Браво на него — промърмори Уест, — това хлапе никога не пада по гръб.

— А чухте ли за бунта?

— Сестра ми спомена нещо такова в последното си писмо. Защо, какво за него?

— Според Арис е било съвсем истински бунт. Хиляди селяни са върлували из провинцията, безчинствали навред, палели, грабели и бесели де що хванат някой с „дан“ в името. А сега познайте кой е командвал частта, изпратена насреща им?

— Да не би случайно да е бил старият ни приятел Джизал дан Лутар? — въздъхна Уест.

— Същият. Казват, че успял да ги убеди да се разотидат и да се върнат по домовете си, как ви се струва това, а?

— Джизал дан Лутар — промърмори Бринт — с подход към простолюдието. Кой би повярвал?

— Не и аз. — Яленхорм гаврътна чашата си и си наля нова. — Но сега, по всичко личи, го смятат за герой.

— Вдигат наздравици за негова чест в таверните — каза Бринт.

— Получава поздравления в Камарата на лордовете — добави Каспа.

Уест придърпа към себе си звънтящата купчинка монети.

— Ще ми се да кажа, че съм изненадан, но всъщност винаги съм знаел, че един ден ще получавам заповедите си от лорд-маршал Лутар. — А може да е и по-зле, помисли си. Може да е Паулдър или Крой.

Първите розови оттенъци на зората едва се подаваха над билата на хълмовете, докато Уест вървеше към шатрата на маршал Бър. Крайно време беше за заповедта за тръгване. Отвърна начумерено на поздрава на часовите пред входа и влезе. В единия ъгъл все още гореше газена лампа, хвърляше червеникави проблясъци върху сгъваемите столове и маси и почти не успяваше да прогони сенките от надиплените завивки на леглото на маршала. Уест се насочи към него, докато обмисляше всичко, което му оставаше да свърши, проверявайки за пореден път дали не забравя нещо.

— Лорд-маршале, Паулдър и Крой очакват заповед за тръгване. — Бър лежеше на походното легло с леко отворена уста и спеше дълбоко. Уест на драго сърце би го оставил още малко в леглото, но вече бяха изгубили достатъчно време. — Лорд-маршале! — повиши глас и се приближи още по-близо. Но Бър отново не отговори.