Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Логън отпи от манерката и я върна на Тъл, който на свой ред отпи. Двамата останаха за момент седнали един до друг, без да проговорят.

— Не исках това, Тъл.

— Естествено, че не си. Никой от нас не го е искал. Но това не значи, че не го заслужаваме, нали? — Тъл стовари една тежка лапа на рамото на Логън. — Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм насреща.

Логън го изпрати с поглед. Добър човек беше Буреносния. Човек, на когото можеш да се довериш. Малко останаха тези като него. Тъл, Мрачния и Кучето. И Дау Черния по своя си начин. Тази мисъл почти обнадежди Логън. Почти се зарадва, че се върна в Севера. Тогава погледна отново колоната и видя, че Тръпката го гледаше. На Логън му се прииска да извърне очи, но Кървавия девет никога не извръщаше поглед. Затова продължи да го гледа от скалата и усети омразата, която струеше от погледа на Тръпката, чак докато не се скри зад дърветата Логън поклати отново глава, облиза отново зъби и пак плю на земята.

Един нож в повече никога не е излишен, казваше баща му. Сигурно е така, освен ако не са насочени към теб тези ножове, и от хора, които не те харесват много.

Туп, туп.

— Не сега! — викна раздразнено полковник Глокта. — Трябва да приключа с всичко това тази вечер! — Сигурно имаше поне хиляда самопризнания, които трябваше да подпише. Бюрото му стенеше от тежестта на купчината хартия, а върхът на писалката му беше направо омекнал от натискане. И каква е тази работа с червеното мастило, редовете му приличаха на кървави петна по бледата хартия. — Проклятие! — изруга той, преобръщайки с лакът мастилницата. Мастилото плисна и се разтече по бюрото, попи в купчините документи и закапа по пода: кап, кап, кап.

— По-късно ще има достатъчно време да си признаеш. Предостатъчно време.

Полковникът смръщи чело. Въздухът беше станал осезаемо мразовит.

— Пак ти! Винаги в най-неподходящия момент!

— Помниш ме значи?

— Изглежда, че… — Но в действителност на полковника му бе трудно да си спомни откъде. Изглежда, в ъгъла стоеше жена, но той не виждаше лицето й.

— Създателят падна, обвит в пламъци… тялото му се размаза върху моста… — Думите бяха познати, но Глокта не можеше да каже откъде. Стари истории и глупости. Той примижа. Проклятие, пак тази болка в крака.

— Изглежда, че… — Увереността му бързо го напускаше. Стаята беше ледено студена и той видя парата, която излизаше от устата му. Неканеният гост пристъпи напред и той скочи от стола и залитна назад, а кракът му си отмъсти с обичайната изпепеляваща болка.

— Какво искаш? — успя да изграчи едва.

Лицето излезе на светлото. Беше не кой да е, а Мотис от банкова къща „Валинт и Балк“.

— Семето, полковник — усмихна се той с апатичната си усмивка. — Искам Семето.

— Аз… аз… — Гърбът на Глокта опря в стената. Нямаше накъде да отстъпва повече.

— Семето! — Сега лицето беше на Гойл. А сега на Сълт, после на Северард, но всички те искаха едно и също. — Семето! Започвам да губя търпение!

— Баяз — прошепна Глокта и стисна очи, а от тях потекоха сълзи. — Баяз знае…

— Туп, туп, мъчителю. — Отново беше съскащият глас на жената. Върхът на показалеца й почукваше силно и болезнено по главата му. — Ако онзи стар лъжец знаеше, то отдавна щеше да е мое. Не. Ти ще го намериш. — Глокта беше онемял от страх. — Ти ще го намериш, та ако ще да се наложи парче по парче да късам от сакатата ти плът. А сега, туп, туп, време е да се събуждаш вече.

Пръстът отново се заби в черепа му, болезнено като кинжал.

— Туп, туп, недъгав! — изсъска в ухото му ужасният глас на жената, а леденият й дъх ощипа бузата му. — Туп, туп!

Туп, туп.

За момент Глокта не можа да осъзнае къде е. Надигна се рязко и като се бореше с чаршафите, трескаво се заоглежда. Отвсякъде го обграждаха сенки, а главата му кънтеше от собственото му накъсано дишане. Изведнъж всичко си дойде на място. Новото ми жилище. През отворения прозорец нахлуваше приятен ветрец, полюшваше завесите и разхлаждаше горещата нощ. На гладката стена отсреща не спираше да се движи някаква сянка. Оказа се на едно от крилата на прозореца, което ту се отваряше, ту се затваряше с глух удар в дървената рамка.

Туп, туп.

Глокта затвори очи и изпусна дълга и тежка въздишка. Примижа от болка, докато се отпускаше отново в леглото, докато опъваше крака и размърдваше пръстите им, за да се поотпуснат схванатите мускули. Или поне онези пръсти, които благоволиха да ми оставят гуркулите. Просто още един сън. Всичко е само…