Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— А Кучето е добър главатар, така си мисля. Един от най-добрите, с които съм бил. Разбира си от работата. Внимателен е някак. Премисля нещата.

— Така е. Винаги съм знаел, че е такъв.

— Мислиш ли, че Бетод ни следва?

Логън продължи да гледа Червената шапка в очите.

— Може би да, може би не. Не мисля, че ще знаем със сигурност, чак докато не стигнем планините и той не почука на вратата.

— А мислиш ли, че онези от Съюза ще изпълнят своята част от уговорката?

— Не виждам защо не. Доколкото знам, този Бър си знае работата, а също и неговият човек, Бесния. Щом казват, че ще дойдат, значи ще дойдат. Не че можем да направим кой знае какво по въпроса, нали?

Червената шапка изтри потта от челото си и се загледа в дърветата.

— Май си прав — каза. — Както и да е, исках само да ти кажа, че бях в битката при Инуорд. Бях от другата страна, но те видях как се биеш и да ти кажа, много внимавах да стоя колкото се може по-далеч от теб. — Той поклати глава и се усмихна. — Не бях виждал подобно нещо преди, нито пък съм виждал оттогава. Та мисълта ми е, радвам се, че си с нас. Много се радвам.

— Така ли? — Логън запримига от изненада. — Хубаво. Добре.

Червената шапка кимна.

— Ами това е. Ще се видим в битката, а?

— Ъхъ. В битката. — Логън го проследи с очи, докато се отдалечаваше между дърветата, но дори след като Червената шапка се скри от погледа му, не намери сили да пусне дръжката на ножа, не можеше да се отърве от чувството, че трябва да си пази гърба.

Явно някак беше успял да забрави как стояха нещата в Севера. Или се бе оставил да се заблуждава, че може да са се променили. Но сега осъзна грешката си. Той сам си бе заложил капана още преди години. Сам беше изплел веригата от кървави бримки и сам се бе овързал с нея. Незнайно как му се предостави шансът да се измъкне, шанс, който в никакъв случай не заслужаваше, но вместо да се възползва от него, той се хвърли с главата напред и се върна в Севера. И сега нещата неизбежно отиваха към кръвопролитие.

Усещаше какво наближава. Огромната тежест на много смърт надвисваше над него като сянката на планина. И сякаш с всяка дума, с всяка крачка, с всяка мисъл дори я привличаше все по-близо към себе си. Поглъщаше я с всяка глътка вода, вдишваше я с всяка глътка въздух. Отпусна рамене, прегърби се и се загледа в слънчевото петно по върховете на ботушите си. Не трябваше да се отказва от Феро. Трябваше да се вкопчи в нея като дете в майка си. Колко такива, или дори наполовина толкова добри възможности му бе предлагал животът? А той избра да отхвърли и последната и да се върне в Севера, за да разчиства стари сметки. Прокара език по зъбите си и се изплю на земята. А уж трябваше да му е дошъл акълът вече. Отмъщението никога не е нито толкова лесно, нито толкова сладко, колкото си представя човек.

— Обзалагам се, че си мислиш дали не сбърка, като се върна, прав ли съм?

Логън вдигна рязко глава, на крачка от изваждане на ножа и вкарването му в употреба. Тогава видя, че пред него стои Тъл. Бавно махна ръка от дръжката и провеси длани.

— Да ти кажа, мина ми подобна мисъл през главата.

Буреносния клекна до него.

— Понякога ми е тежко да нося моето име. Не смея да си мисля дори каква ли тежест стоварва отгоре ти име като твоето.

— Ами тежичко е.

— Обзалагам се, че е така. — Тъл се загледа в единичната колона от мъже, които вървяха по прашната пътека. — Не им обръщай внимание. Скоро ще свикнат с теб. А ако все пак паднеш духом, е, винаги можеш да разчиташ на усмивката на Дау Черния да ти върне радостта от живота, нали?

Логън се усмихна.

— Самата истина. Каква усмивка само има този човек. Целия свят сгрява, а?

— Като слънчев лъч в дъждовен ден е. — Тъл седна на съседната скала, измъкна тапата от манерката си и му я подаде. — Съжалявам.

— Съжаляваш ли? За какво?

— Че не те търсихме, след като падна от скалата. Решихме, че си мъртъв.

— Не бих казал, че се сърдя за което. Аз самият бях почти убеден, че съм мъртъв. Май аз съм този, който трябваше да тръгне да ви търси.

— Е, добре, може би трябваше да се търсим един друг. Но май с течение на времето просто спираш да се надяваш. Животът те учи да очакваш винаги най-лошото, а?

— Трябва да си реалист за тези неща.

— Трябва. Но все пак добре се наредиха нещата. Пак си с нас, нали така?

— Ъхъ — въздъхна Логън. — Обратно при войната, лошата храна и пълзенето из горите.

— А, горите — изръмжа Тъл и се усмихна широко. — Дали някога ще успея да им се наситя?