Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— … Харод Велики уважаваше обикновения човек. И неведнъж именно това му осигури победа над съперниците му…

Освен това човекът Арди предполагаше много по-сериозни усложнения от безмълвния спомен Арди. Девет от десет остроумие, интелект, безстрашие и привлекателност, но една десета зъл и непоправим пияница. Всеки един момент с нея беше като лотария, но може би именно това усещане за опасност пораждаше искрата помежду им, караше кожата му да настръхва и устата му да пресъхва от вълнение… ето, дори мисълта за нея накара кожата му да настръхне. Към никоя друга жена не бе изпитвал нещо подобно, никога. Няма начин това да не е любов. Със сигурност е. Но достатъчна ли е само любов? И колко дълго ще продължи? От друга страна, бракът е завинаги, а завинаги е ужасно много време.

Идеалното решение за него би било да продължават до безкрай с тази полутайна връзка, но онова копеле Глокта стъпка със сакатия си крак всякаква надежда за това. Наковални, чували и канали. Джизал потрепери при спомена за онова бяло чудовище и как насред улицата нахлузи безцеремонно чувала на главата на онзи затворник. И все пак трябваше да признае, че сакатият беше прав. Посещенията му вредяха на репутацията на момичето. Човек трябва да се отнася с другите така, както иска те да се отнасят с него, така казваше Деветопръстия. И все пак, какво крайно неудобно положение.

— … слушаш ли ме, момчето ми?

— А? Ъ… да, разбира се. Харод Велики и така нататък. Как уважавал обикновения човек.

— Не — каза сърдито Баяз. — Как даваше вид, че го уважава. Освен това умееше да се вслушва в съветите на другите.

Вече наближаваха Адуа. Бяха оставили нивите зад гърба си и минаваха през една от махалите — импровизирани поселища, които сякаш от само себе си изникваха в покрайнините на всяка от градските порти. Предимно схлупени колиби, евтини странноприемници и още по-евтини бордеи, те се разрастваха и сами по себе си оформяха малки градчета в сянката на Стената на Касамир — най-външната част от защитата на града. Двама навъсени и с непреклонни погледи стражи стояха от двете страни на арката, върху чиито отворени порти блестяха златните слънца на Съюза. Колоната мина през тъмния тунел и излезе в огряната от слънцето вътрешност на града. Джизал примига объркано.

На павирания площад се беше събрала не малка тълпа от хора, които напираха от двете страни на улицата, но бяха удържани от градската стража. Когато го видяха да излиза от тунела на портите, те избухнаха в радостни овации. За момент Джизал се замисли дали не го бъркаха с някой друг, дали всъщност не бяха тук да посрещнат някоя наистина велика личност. Харод Велики например. После постепенно започна да отличава името Лутар от всеобщата глъч. Едно момиче извика нещо, което Джизал не разбра, а после хвърли към него цвете и то изчезна под копитата на коня му. Но въпреки че не разбра думите й, за него вече нямаше съмнение защо тези хора са на площада днес. Те посрещаха него.

— Какво става? — прошепна в ухото на Първия магус.

Баяз се усмихна, сякаш не беше никак изненадан.

— Мисля, че хората на Адуа са дошли да те приветстват за победата ти над бунтовниците.

— Така ли? — Джизал примижа объркано, махна сковано на тълпата и овациите се засилиха. С навлизане в града, мястото от двете страни на пътя се стесняваше, а човешкото множество ставаше все по-голямо и по-гъсто. Имаше хора навсякъде, в тесните странични улички, по прозорците и на горните и долните етажи на къщите. И всички те ликуваха. От балконите високо над улицата полетяха цветя. Едно се закачи за седлото на Джизал, той го взе в ръка и го завъртя пред очите си.

— Всичко това… заради мен?

— Нима не спаси града? Не успя ли да спреш бунтовниците, при това без капка пролята кръв и от двете страни?

— Но те се предадоха без всякаква причина. Аз не направих нищо!

Баяз сви рамене, взе цветето от ръката му, помириса го и го хвърли настрана. Кимна към голяма група търговци, които се бяха струпали на съседния ъгъл.

— Изглежда, те не са на същото мнение. Просто си дръж устата затворена и се усмихвай. Това винаги върши работа.

Джизал положи всички усилия да изпълни съвета му, но усмивката почти не се получи. Беше абсолютно сигурен, че Логън Деветопръстия нямаше да одобри това. Ако имаше пълна противоположност на това, да се опитваш да изглеждаш по-малко отколкото си, то ставащото днес беше нейното истинско олицетворение. Той се огледа нервно в очакване тълпата изведнъж да види измамника, който той виждаше в свое лице, и да замени аплаузите с подигравателни подвиквания, а цветята със съдържанието на нощните си гърнета.