Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Аз съм дъщеря ти! — викна момичето.

— Какво? Да не са се свършили синовете ми?

— Сен е вече достатъчно голям и ти му даде собствен меч, а Сефт е прекалено малък да носи каквото и да е.

Крамок поклати глава.

— Никак не е редно това, някаква проклета женска да носи чука ми.

Момичето захвърли чука на земята и срита Крамок в пищяла.

— Тогава си го носи сам, дърто копеле такова!

— Ау! — извика планинецът, после се засмя и разтърка крака си. — Сега си те спомних, Изрен. Ритникът ти ми върна паметта. Можеш да носиш чука, хайде. Най-малкият носи най-тежкото, а?

— Искаш ли секирата, тате? — Едно от момчетата му поднесе секирата, полюшваща се неуверено в слабите му за тежестта й ръце.

— Искаш ли чука? — момичето измъкна чука от храсталака и избута с рамо брат си.

— Не, мили мои, сега ми трябват само думи, а с тях се справям и без вашата помощ. Днес няма да има нужда от секири и чукове, но ако всичко се нареди, скоро ще можете да погледате как баща ви работи с тях. Сега не сме дошли да убиваме.

— А защо тогава сте дошли? — попита Кучето.

— Ех, направо на въпроса значи, не може просто да си поприказваме, така ли? — Крамок разкърши врат, вдигна ръце над главата си, после вдигна едното си стъпало и го разтърси. — Дойдох, защото се събудих една нощ, тръгнах в тъмнината и луната ми проговори. Шептеше ми от гората, разбирате ли? От дърветата, с гласовете на бухалите по клоните и знаете ли какво ми прошепна луната?

— Че си луд за връзване? — изръмжа Дау.

Развеселен, Крамок се плесна по бедрата.

— Много красиво говориш за такъв грозник, Дау Черния, но не, не позна. Луната ми каза… — Той подкани с жест Кучето да се приближи, сякаш имаше да му казва някаква тайна. — Че Кървавия девет е с вас.

— И какво, ако е вярно? — Отпуснал лявата си ръка на дръжката на меча, Логън излезе напред от групата. Тъл и Мрачния застанаха до него и изгледаха изпитателно боядисаните лица на планинците, трите мърляви деца, но най-вече огромния им дебел баща.

— Ето го! — изрева Крамок и посочи към Логън с един разтреперан, дебел като наденица показалец. — О, свали ръка от меча, преди да съм се изпуснал в гащите! — Той падна на колене. — Това е той! Той е! — Запълзя през шубрака, вкопчи се в единия крак на Логън и се притисна в него, като куче в краката на господаря си.

Логън го погледна отгоре.

— Махни се от крака ми.

— Веднага! — Крамок се дръпна рязко и се стовари на дебелия си задник. Кучето никога не беше виждал подобна картина. Очевидно слуховете за това, колко побъркан е планинецът, бяха самата истина. — Знаеш ли кое е наистина хубаво, Кървави девет?

— Май знам, като стана въпрос.

— Да ти кажа още едно тогава. Гледах как се би с Шама Безпощадни. Гледах как го разпори като гълъб за тенджерата и си казах, че дори аз самият нямаше да се справя така добре както ти. Прекрасно беше! — Кучето се намръщи. Той също беше там, но не си спомняше нищо прекрасно от онзи момент. — Казах си тогава — Крамок се надигна отново на колене, — и оттогава не спирам да повтарям — изправи се на крака, — и когато слязох от хълмовете да те търся, пак го казах — вдигна ръка и посочи Логън. — Ти си по̀ обичан от луната от който и да е друг човек!

Кучето погледна Логън и той вдигна рамене.

— Кой съм аз да казвам какво обича луната и какво не. И какво от това?

— Какво от това, пита той! Ха! Мога да го гледам как изтребва целия свят и о, каква радост за очите ще е! Какво от това е това, че аз имам план. Той се зароди с хладните потоци, бликнали от планините, понесе се през камъните заедно с бързеите, вля се в свещеното езеро и то го изхвърли на брега, досами мен, докато си топях пръстите на краката в мразовитата му вода.

Логън се почеса по насечената от белези буза.

— Чака ни работа, Крамок, ако имаш нещо смислено за казване, давай направо.

— Дадено. Бетод ме мрази и чувствата ни са взаимни, но теб той мрази повече от мен. Защото навремето си стоял до него, а сега си живото доказателство, че един северняк може сам да си е господар, че няма нужда да коленичи и да удря език в тлъстия задник на някое коронясано копеле, нито на тези на синовете му или на вещицата му. — Крамок се намръщи. — Въпреки че за нея няма да ми е трудно да направя изключение. Следиш ли накъде бия?

— Успявам — каза Логън, но Кучето не беше сигурен за себе си.

— Ако изпуснеш нишката, само свирни и веднага ти я подавам обратно. Мисълта ми е следната. Ако на Бетод му падне шанс да те докопа насаме, без приятелите ти от Съюза, онези пъплещи едва-едва като мравчици, даващи мило и драго да се припичат на слънчице и дето сега са ей там, оттатък. Тогава, мисля си аз, той май ще е готов да се откаже от доста неща. Една такава възможност може да го прилъже да слезе от хубавите си хълмчета, така си мисля аз, мм?