Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Щом имаш да казваш нещо, значи можеш да ми го кажеш в лицето. — Логън тръгна напред с леко наведена на една страна глава и застана пред Черния, така че покритото му с бледи белези лице спря точно пред това на Дау. Кучето усети как космите на ръцете му настръхват и усети хлад, независимо от припичащото слънце.

— Е, хайде, Логън — взе да го придумва Тъл, в опит да изкара всичко на шега, въпреки че на всички беше ясно, че за смях и дума не може да става. — Дау нищо не искаше да каже. Той просто…

Логън продължи, сякаш не го беше чул и без да откъсва мъртвешки празните си очи от Дау:

— Мислех си, че след последния урок, който ти дадох, няма да имаш нужда от друг. Но както изглежда, някои хора имат къса памет. — Той приближи още и лицето му почти допря това на Черния. — Е? Имаш ли нужда от нов урок, момче?

Кучето притвори очи, напълно убеден, че двамата ей сега ще започнат да се избиват един друг. А колкото до това, как да ги спре, след като започнат, нямаше и най-бегла представа. Напрегнатият момент сякаш трая цяла вечност. Нямаше човек, жив или мъртъв, от когото Дау Черния да понесе подобно отношение, такива думи нямаше да се разминат дори на Три дървета, но накрая устните му бавно се разтеглиха в жълтеникава усмивка.

— Мм, не. Един ми стига. — Той извърна глава и се изхрачи на земята. После отстъпи, бавно и спокойно, без да сваля усмивката от лицето си, сякаш искаше да каже, че този път може и да си понесе мъмренето, но следващия няма.

Когато Дау се дръпна настрана и се размина без кръв, Тъл въздъхна облекчено, все едно току-що той самият беше отървал кожата.

— Така значи. Тръгваме на север, а? Някой по-добре да каже на момчетата да се стягат за път.

— Хъ — изсумтя Мрачния, прибра и последната стрела в колчана и го последва през дърветата.

Логън ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха. Когато се скриха зад дърветата, клекна до огъня, подпря лакти на коленете си и отпусна длани.

— Мъртвите са ми свидетели, замалко щях да напълня гащите от страх.

Тогава Кучето осъзна, че през цялото време беше сдържал дъха си, и сега издиша облекчено.

— Аз пък мисля, че не успях да се сдържа. Нужно ли беше да го правиш?

— Знаеш, че трябваше. Веднъж оставиш ли човек като Дау да прави каквото му скимне, и никога няма да спре. После останалите момчета ще започнат да си мислят, че Кървавия девет не е чак толкова страшен, колкото са чували, и рано или късно някой, дето ми има зъб, ще ми извади нож.

— Лошо е, че така приемаш нещата — поклати глава Кучето.

— Нещата са, каквито са. Нищо не се е променило. И никога няма да се промени.

Може и да беше прав, помисли си Кучето, но как ще се променят като не им дадеш никакъв шанс.

— И все пак. Сигурен ли си, че е нужно.

— За теб може и да не е. Ти го умееш това, да накараш хората да те харесват. — Логън се почеса по брадата и се загледа натъжено в гората.

— Мисля, че си изпуснах шанса за това преди петнайсет години. И втори май няма да имам — каза Кучето.

Гората беше топла и позната. В клоните на дърветата чуруликаха птички, без да ги е грижа нито за Бетод, ни за Съюза, нито за каквото и да било от хорските дела. Всичко наоколо изглеждаше така спокойно, че определено притесни Кучето. Той бавно подуши въздуха, остави го да изпълни ноздрите му и почти го вкуси с езика си. Внимаваше два пъти повече, откакто онази стрела долетя изневиделица и уби Кадил. Може би ако тогава се бе доверил малко повече на носа си, можеше да я спаси. Искаше му се да я бе спасил. Но от желания няма полза.

Дау приклекна до него в храсталака и заоглежда притихналата гора.

— Какво има, Куче? Какво надушваш?

— Мъже, мисля, но някак по-вмирисани. — Той подуши отново въздуха. — Миризмата е като…

Отнякъде долетя стрела, заби се в дървото точно до Кучето и остана да трепери, щръкнала от дънера.

— Мамка му! — изписка сподавено той, свлече се по задник и трескаво започна да сваля лъка от гърба си. Както винаги, беше закъснял с това. Дау се хвърли с ругатня на земята до него и двамата оплетоха ръце и крака. Кучето за една бройка да си извади окото на секирата на Дау, преди да успее да го отблъсне от себе си. Вдигна разперена длан към момчетата отзад, за да им каже да спрат, но видя, че те вече се пръскаха встрани, всеки зад някакво скривалище. Хвърляха се зад дървета, скали или просто по корем на земята, като същевременно вадеха оръжия и се взираха в гората.

Някъде отпред долетя глас:

— С Бетод ли сте? — Който и да беше онзи, говореше северняшкия със странен акцент.