Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Направо обида! — кресна той и изгледа свирепо Джизал. — По-леки данъци и някакви простотии за право на ползване на необработваемата земя, това ли е? И не стига, че е направо нищо, ами сигурно няма и да го изпълнят! — Той стовари пергамента в ръцете на Щавача. Джизал преглътна мъчително. Той нищо не разбираше от права за ползване, нито пък от изпълнението им, но реакцията на Худ не предвещаваше лесно споразумение.

Очите на Щавача се разходиха небрежно по пергамента. Бяха различни, едва сега забеляза Джизал, едното синьо, другото зелено. Когато го прочете докрай, го остави до себе си и въздъхна превзето.

— Условията са приемливи.

— Така ли? — Очите на Джизал се ококориха, но далеч по-малко от тези на Гудман Худ.

— Но това е по-малко отколкото ни предлагаха досега! — извика фермерът. — По-малко от преди да прогоним хората на Финстър! Ти каза че няма да се дадем за по-малко от земя за всеки фермер!

— Това беше за тогава. — Лицето на Щавача се изкриви в болезнена гримаса.

— За тогава ли? — промърмори Худ и зяпна от изненада. — А какво стана с онова за всекиму колкото е заслужил с труда си? Какво стана с дяла от крайната печалба? Какво стана с равни права на всяка цена? Ти го каза, обеща ми! — Той яростно замахна към долината. — Обеща на всички тях! Какво се е променило, освен че Адуа ни е почти в ръцете? Можем да получим каквото поискаме! Можем да…

— Казах, че условията са приемливи! — озъби му се Щавача, внезапно обзет от истинска ярост. — Приемай или отивай сам да се биеш с Кралската армия! Те слушат мен, Худ, не теб, в случай че не си забелязал.

— Но ти обеща свобода за всеки! Аз ти се доверих! — Лицето на фермера се изпъна от ужас. — Всички ти се доверихме.

Джизал никога не беше виждал такова безразличие като това, изписало се на лицето на Щавача.

— Какво да ти кажа, явно събуждам доверие у хората — отвърна той равнодушно, а приятелят му Холст сви рамене и забоде поглед в ноктите на ръцете си.

— Проклет да си! Проклети да сте всички! — Худ се обърна и излетя от шатрата.

Джизал забеляза Баяз, който се наведе към Опкер и прошепна в ухо го му:

— Заповядайте да арестуват този човек, преди да е напуснал предните редици.

— Да го арестуват, милорд, но… бялото знаме?

— Да бъде арестуван, окован и отведен в Палатата на въпросите. Един бял парцал не е пречка за кралското правосъдие. Мисля, че началник Гойл оглавява разследването.

— Ъ… разбира се. — Опкер стана и последва Худ. Джизал се усмихна неловко. Щавача със сигурност чу разговора, но усмивката му с нищо не показа, че съдбата на доскорошния му другар го интересува с нещо.

— Приемете извиненията ми за моя съратник. В днешно време не можеш да угодиш на всеки — изръкомаха превзето. — Но не се тревожете. Ще събера дребните хорица и ще им дръпна една дълга реч. Ще им кажа, че сме постигнали всичко, за което сме се борили, и те бързо и кротко ще се разотидат по домовете си. Е, неколцина няма да се откажат и ще продължат да вършат пакости, но мисля, че с тях няма да имате проблем да се справите, нали, полковник Лутар?

— Ъ… ами — смотолеви Джизал. Вече нямаше никаква представа какво ставаше. — Предполагам…

— Отлично — скочи на крака той. — Боя се, че сега трябва да ви оставя. Чакат ме куп задачи. Нямат край, а, полковник Лутар? Няма почивка. — Двамата с Баяз си размениха продължителен поглед, после Щавача излезе навън.

— Ако някой пита — прошепна Първия магус в ухото на Джизал, — ще им кажа, че това са били изтощителни преговори, срещу корав и хитър противник, но ти си запазил самообладание, напомнил си им за дълга към краля и страната, увещал си ги да се върнат по нивите си и така нататък.

— Ама… — На Джизал направо му се дорева от недоумение. Недоумението му беше огромно, но също толкова огромно беше и облекчението му. — Ама аз…

— Ако някой пита. — В тона на Баяз имаше острота, от която стана ясно, че за него този разговор беше приключил.

Примижал срещу слънцето, Кучето гледаше войниците на Съюза да тътрят крака в обратната посока. След края на битката загубилият придобива един особен вид. Прегърбен, с мудни движения, изцапан с кал и силно заинтересуван от земята пред обувките му. Кучето и преди беше виждал този вид. Той самият неведнъж беше изглеждал точно така. Посърнал, че бяха загубили. Засрамен от отнесения бой. Гузен, че се е отказал без рана дори. Кучето ги разбираше напълно, познаваше добре разяждащото ги отвътре чувство, но също така знаеше, че гузната съвест не само боли по-малко от рана от меч, но и заздравява далеч по-бързо.