Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Четеш ми мислите. Но вече е прекалено късно за това. Направих добро и сега, естествено, трябва да си платя за стореното.

— Да те питам само, преди пътищата ни отново да се разделят, и този път, да се надяваме, завинаги. Замесен ли си в тази работа с гласуването в Камарата на лордовете?

Глокта усети как единият му клепач започва да трепери.

— Задълженията ми до известна степен се припокриват и с това. Всъщност всяка минута от деня ми е ангажирана с това.

Карлот дан Айдър се надвеси заговорнически над масата, подпря се на лакти и попита:

— Кой, мислиш, ще е следващият крал на Съюза? Брок ли ще е? Или Ишър? А може би някой друг?

— Рано е да се каже. Работя по въпроса.

— Хайде тогава, куцай си по пътя. — Тя даде знак с глава и Глокта усети как отново му нахлузват чувала.

Командният пост на Джизал се намираше на хребета на издължено възвишение. И беше дотолкова „команден“, доколкото можеше да се нарече така, предвид че думата предполагаше присъствието в него на някой, който държи нещата под контрол, а не на човек като него, тотално объркан и в пълно неведение относно ситуацията. Отгоре се откриваше прекрасна гледка към плитката долина. Или по-скоро, би била прекрасна в едни по-добри времена. Но предвид ситуацията, гледката беше всичко друго, но не и приятна.

Основната маса от бунтовници покриваше изцяло няколко широки ниви на дъното на долината. Ако ги нямаше проблясъците на стомана, щяха да са досущ тъмен, мърляв и заплашителен рояк насекоми, плъзнали по реколтата. Земеделски сечива и занаятчийски инструменти най-вероятно, но все пак достатъчно остри.

Дори от това разстояние се забелязваха обезпокоителните признаци на организираност. Прави, равномерно разпределени пролуки между строевете за бързото придвижване на вестоносци и оборудване. Приликите между тази тълпа и истинска армия бяха очевидни дори за необиграното око на Джизал. Който и да командваше там долу, разбираше си от работата. Вероятно много повече отколкото той.

Малки и не чак толкова организирани, но достатъчно многобройни бунтовнически групи бяха пръснати навред из околността. Изпратени да търсят храна и вода, те не оставяха и троха след себе си. Огромната, жива, черна маса в зеленото поле напомняше на Джизал за мравуняк, попаднал на обелки от ябълка в тревата. Той нямаше представа колко хора имаше в долината, но погледнато отгоре, бройката от четирийсет хиляди изглеждаше сериозно подценена.

В селото зад основната маса от бунтовници в далечния край на долината горяха огньове. Просто клади или цели постройки, нямаше как да види оттук, но Джизал се боеше, че по-вероятно щеше да се окаже второто. Над селото се издигаха три високи стълба тъмен дим. Високо горе вятърът ги разнасяше и подправяше въздуха със слаб, но тревожно осезаем мирис на огън.

Работа на командира е да дава личен пример за безстрашие и смелост, така че хората му да нямат друг избор, освен да го последват. Джизал, естествено, добре го знаеше. Но въпреки това, поглеждайки надолу по склона, не можеше да спре да мисли за огромния брой мъже от другата страна и страховитата решителност, която излъчваха. И погледът му не спираше да се стрелка тревожно към неговите тънки, оскъдни редици от войници с нерешителност в погледите. Не можеше да спре и да криви физиономия и да дърпа нервно яката на куртката си. Проклетото нещо беше по-стегнато от всякога.

— Как ще желаете да разгърнете полковете, господине? — попита адютантът му, майор Опкер, с изражение, което някак успяваше да е едновременно угодническо и снизходително надменно.

— Да разгърна… а, да… — Джизал започна трескаво да преравя мислите си за нещо що-годе уместно, което да каже. За нещо правилно и дума не можеше да става. Той още в началото на военната си кариера беше научил, че ако човек има компетентен командир над себе си и кадърни войници под себе си, то той самият няма нужда да знае каквото и да било. Тази стратегия му върши страхотна работа в продължение на няколко спокойни мирновременни години, но сега единственият й недостатък изпъкна с цялата си тежест. Ако по някакво чудо човекът се издигнеше до командир на част, цялата система рухваше в краката му.

— Разгръщане… — изръмжа той и сбърчи чело, преструвайки се, че оглежда местността, въпреки че имаше едва смътна представа какво точно означаваше да прецениш терена. — Пехотата в двоен строй… — започна предпазливо, припомняйки си части от история, която беше чувал от Колем Уест. — Зад онзи жив плет. — Замахна важно с офицерската си палка. Благодарение на дългите тренировки пред огледалото поне в употребата на този офицерски атрибут беше истински експерт.