Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Началник Глокта?

Пред него изникна мъж и пристъпи авторитетно напред, но лицето му остана в сянка. Глокта примижа с очи:

— Познавам ли…

Нямаше спор, добре бяха изпипали нещата. Въобще не осъзна, че зад него има някой, чак до момента, в който онзи не му нахлузи чувала на главата и не изви болезнено ръката му зад гърба, карайки го да се превие безпомощно напред. Глокта залитна и другата му ръка изпусна бастуна. Чу го да изтраква на паветата.

— Арх! — Безполезният му опит да се освободи завърши с пронизващ спазъм през гърба. Глокта увисна безпомощно в ръцете им и задиша запъхтяно в чувала. След секунда усети как връзват здраво китките му зад гърба, а после две силни ръце го подхващат под мишниците. Двамата мъже от двете му страни го понесоха енергично напред, като върховете на ботушите му едва задираха в земята. Ако не друго, това поне е най-бързият ми ход от много време насам. Хватката на двамата не беше груба, но бе достатъчно настоятелна. Професионалисти. С класи над главорезите на Мороу. Който е поръчал това, не е глупак. В такъв случай, кой го е поръчал?

Сълт или някой от враговете му? Някой от съперниците в надпреварата за трона? Върховен правозащитник Маровия? Лорд Брок? Някой друг от Камарата на лордовете? Или пък са гуркулите? С тях така и не си станахме близки. Или банкова къща „Валинт и Балк“, най-после решили да си приберат дълга? А възможно ли е да съм подценил сериозно младия полковник Лутар? Или началник Гойл просто е изгубил търпение и вече не иска да дели поста си със сакатия? Като се замисли, списъкът беше внушителен.

Надолу по стълби. Върховете на ботушите му задират леко отделните стъпала. Затръшване на тежка врата. Ехо от стъпки по застлан с плочи коридор. Затваряне на друга врата. Глокта усети как го стоварват безцеремонно на стол. А сега, за добро или зло, ще разберем кой…

Чувалът беше свален с рязко издърпване от главата му и той примижа на ярката светлина, която се заби в очите му. Бяла стая, прекалено ярко осветена. За жалост, запознат съм до болка с подобен тип стаи. И все пак от тази страна на масата е още по-грозна. Срещу него седеше някой. Или по-скоро, нечий размазан силует. Затвори едно око и надзърна едва през присвитите клепачи на другото, докато зрението му се нормализира.

— Гледай ти — промърмори. — Каква изненада.

— Приятна, надявам се.

— Тепърва ще се разбере.

Карлот дан Айдър беше променена. Изглежда, изгнанието не й се отразява чак толкова зле. Косата й беше пораснала, не колкото преди, но достатъчно за направата на красива прическа. Белезите по шията й бяха изчезнали, а на бузата й, там където бяха паднали коричките от раната, бяха останали само бледи следи. Беше заменила дрехите от зебло, с които обличаха осъдените предатели, с практични дрехи за път на знатна дама и изглеждаше невероятно добре в тях. По пръстите на ръцете и шията й блестяха бижута. Накратко, изглеждаше точно толкова заможна, поддържана и елегантна, колкото и при първата им среща. Освен това се усмихваше. Усмивката на картоиграч с най-добрата ръка на масата. Как не се научих? Никога не прави добро. Особена за жена.

На масата пред нея, на по-малко от ръка разстояние, лежаха малки ножици. От онези, с които заможните дами подрязват ноктите си. Също толкова добра работа вършат и за изрязване на кожата по стъпалата, за разрязване на ноздри, уши, лентичка по лентичка, бавно…

Глокта установи, че му е почти невъзможно да отмести поглед от тънките гладки остриета, блестящи на ярката светлина в стаята.

— Мисля, че ти казах никога повече да не се връщаш — каза той, но в тона му липсваше обичайната авторитетност.

— Каза ми. Но пък аз си казах… защо не? Имам авоари в града, с които все още не съм склонна да се разделя, както и някои търговски сделки, от които смятам да се възползвам. — Тя взе ножиците, отряза едно невидимо ъгълче от вече перфектно оформения нокът на единия си палец и огледа намръщено резултата. — Още повече, при положение че ти няма и да си помислиш да кажеш на някого, че съм в града, нали така?

— Загрижеността ми за твоята сигурност отдавна се изчерпа — изсумтя Глокта. Загрижеността ми за моята обаче нараства с всяка изминала минута. В края на краищата човек никога не е чак толкова сакат, че да не може да осакатее още малко. — Нужно ли беше да си даваш толкова зор, само за да споделиш плановете си с мен?

Усмивката й се разтегли още по-широко.