Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Надявам се хората ми да не са те наранили. Казах им да бъдат внимателни. Поне като за начало.

— Внимателното отвличане си е все така отвличане, не си ли съгласна?

— „Отвличане“ е толкова грозна дума. Нека го наречем покана, на която не можеш да откажеш. Все пак ти оставих дрехите, нали?

— Повярвай ми, това ти решение е проява на милост и към двама ни. И ако мога да попитам, покана за какво, като изключим болезненото влачене дотук и краткия ни разговор?

— Разочарована съм, че това не ти е достатъчно. Но след като стана дума, има и още нещо. — Тя клъцна още един нокът и погледът й се извърна към Глокта. — Става дума за малък дълг от времето в Дагоска. Боя се, че няма да мога да спя спокойно, докато не бъде изплатен.

Няколко седмици в тъмна килия и душене почти до смърт? Каква ли разплащателна форма ме очаква?

— О, хайде де — процеди през стиснатите си венци Глокта. — Направо не издържам на това напрежение.

— Гуркулите идват.

За момент напълно объркан, Глокта замълча.

— Насам?

— Да. В Мидърланд. Към Адуа. Към теб. Построили са флот, тайно. Започнаха да го строят още в края на предишната война и сега е завършен. Корабите им могат да си съперничат с всичко, с което разполага Съюзът. — Айдър захвърли ножиците на масата и въздъхна дълбоко. — Или поне така чувам.

Гуркулски флот, точно както каза среднощният ми посетител, Юлвей. Слухове и измислици, най-вероятно. Но слуховете невинаги са лъжи.

— Кога ще са тук.

— Няма как да знам. Тръгването на подобна експедиция изисква колосални усилия и организация. От друга страна, гуркулите открай време са далеч по-организирани от нас. Точно затова е такова удоволствие да се търгува с тях. Моите лични преживявания с тях не бяха никак приятни, но карай.

— Каква е числеността им?

— Огромна, предполагам.

— Ще трябва да ми простиш — изсумтя ехидно Глокта, — че ще приема с известен скептицизъм думите на един доказан предател, особено ако е така пестелив откъм подробности.

— Както искаш. Доведох те, за да те предупредя, не да те убеждавам. Мисля, че ти дължа поне толкова за това, че пощади живота ми.

— О, колко мило и старомодно от твоя страна. Свърши ли?

Тя разпери пръсти.

— Какво, не може ли една дама просто да си оправи маникюра?

— Не можа ли просто да пишеш? — троснато отвърна Глокта. — Щеше да ми спестиш протритите мишници.

— Е, стига де. Не ми изглеждаш като човек, който толкова ще се впрегне за малко протрито. Пък и това е идеална възможност да подновим така красивото ни приятелство. Също така след всичко, което ми причини, ми дължиш радостта от една малка победа.

Предполагам, че е така. Отправяли са ми доста по-неприятни заплахи, пък и тя поне прояви малко повече вкус, за да не поиска да се срещнем в кочина.

— Значи мога да си вървя?

— Някой да е прибирал един бастун? — Не последва отговор. Айдър се усмихна доволно, разкривайки перфектните си бели зъби. — Не знам за вървене, но може да попълзиш. Как ти се струва?

— По-добре е от това, да изплувам на повърхността на някой канал, след няколко дни на дъното му, подут като огромен прозрачен глист и смърдящ на гробница. Повече не мога и да искам, предполагам. Чудя се обаче какво ме спира, след като си тръгна оттук, да накарам практиците си да проследят аромата на скъп парфюм и да довършат започнатото в Дагоска?

— Подобен въпрос е толкова в твой стил — въздъхна Айдър. — Искам да си наясно, че мой дългогодишен и доверен приятел държи запечатан плик. В случай на моята смърт, той ще изпрати на архилектора това писмо, в което надлежно е описана точната присъда, която ми бе издадена в Дагоска.

Глокта навъсено прокара език по венците си. Точно каквото ми липсва, още един нож, с който да жонглирам.

— А какво ще стане, ако те застигне кончината, но това няма нищо общо с моите действия? Ако таванът падне отгоре ти например? Или се задавиш с парче хляб?

Очите на Айдър се разшириха, сякаш мисълта за това току-що я осени.

— В такъв случай… предполагам… писмото въпреки всичко ще бъде изпратено, независимо от невинността ти. — Тя почти се задави от смях. — Няма справедливост на този свят, ако питаш мен. И смея да твърдя, че местните жители на Дагоска, поробените наемници, както и изкланите до крак войници на Съюза, които ти накара да се бият за загубената ти кауза, до един ще се съгласят с това. — Усмихна се миловидно, все едно просто си бъбреха за градинарство. — Май ще се окаже, че животът ти щеше да е много по-лесен, ако просто я беше оставил да ме удуши.