Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Някои от ранените не бяха чак толкова зле. Превързани или с шини по ръцете и краката, те куцаха, подпрени на някой прът или на рамото на другар. Достатъчно пострадали, за да изкарат няколко седмици по-лека служба. Но други не бяха извадили техния късмет. Един от тях Кучето май познаваше. Беше офицер, с току-що започнала да му никне брада. Гладкото му лице беше силно пребледняло и изкривено от болка и шок. Единият му крак беше отрязан малко над коляното и дрехите му, носилката, върху която лежеше, както и двамата мъже, които я носеха, бяха опръскани и омазани с кръв. Той беше офицерът пред портите на Остенхорм, с когото Три дървета и Кучето първо говориха, преди да се присъединят към Съюза. Същият, който ги беше изгледал отвисоко, все едно че бяха две говна в тревата. Сега, докато пищеше при всяко друсване на носилката, не изглеждаше толкова наперен, но Кучето не намери сили да злорадства. Загубата на крак е прекалено сурово наказание за високомерието.

Уест стоеше по-нататък, встрани от пътеката и говореше с друг офицер, с намотан около главата мръсен бинт. От мястото си Кучето не чуваше за какво точно говорят, но можеше да се досети. От време на време някой от двамата сочеше хълмовете, откъдето бяха дошли. Стръмни, неприветливи възвишения, предимно обрасли с гора, но с тук-там оголени скали. Уест се обърна и улови погледа на Кучето. Изражението на лицето му стана по-мрачно от това на гробокопач. Не се искаше кой знае колко пъргав ум, за да се досетиш, че войната е далеч от спечелване.

— Мамка му — промърмори Кучето. Усети как стомахът му се свива на топка. Същото така познато чувство, което изпитваше всеки път когато трябваше да тръгне като съгледвач в неизследван терен, когато Три дървета даваше команда да се хващат оръжията или когато за закуска имаше само студена вода. А сега, откакто беше главатар, това чувство почти не го напускаше. Вече всичко беше негов проблем.

— Не става, а?

Уест поклати глава, докато приближаваше.

— Бетод ни очакваше, при това с много войска. Окопал се е на онези хълмове. Добре се е окопал и ни препречва пътя към Карлеон. Най-вероятно се е подготвил за такъв изход още преди да мине границата.

— Открай време обича да е готов Бетод. Някакъв начин да го заобиколим?

— Крой опита и двата пътя и отнесе два здрави пердаха. Сега Паулдър опита с фронтална атака нагоре по хълмовете и отнесе още по-голям бой.

— Няма обикаляне значи — въздъхна Кучето.

— Не и по начин, по който да не откриваме идеална възможност за Бетод да ни удари здраво.

— А той такива възможности не пропуска. На тях разчита.

— Лорд-маршалът е на същото мнение. И иска да поведеш хората си на север. — Уест изгледа свирепо бледите очертания на другите хълмове в далечината. — Иска да откриете слабо място. Няма начин Бетод да покрие целия този терен.

— Няма ли? — попита Кучето. — Е, то ще се види. — Тръгна към дърветата. Момчетата направо ще си умрат от радост, като им каже.

Той тръгна по пътеката и скоро стигна до лагера на групата. А тя нарастваше вече непрекъснато. Вече наброяваше може би четиристотин души, всичките доказани, корави мъже. Бяха предимно хора, които и преди не бяха зачитали много Бетод и се бяха били в не една война срещу него. В този ред на мисли, и срещу Кучето. Гората направо гъмжеше от тях. Седяха около огньове, приготвяха храна, лъскаха оръжия и постягаха екипировка, няколко дори се упражняваха по двойки с оръжията. Звукът от сблъсъка на стомана накара Кучето да замижи. Скоро щеше да го чува много повече и безсъмнено, съпроводен от по-кървави резултати.

— Главатар! — подвикваха му мъжете. — Куче! Главатар! Хей-хей!

Пляскаха с ръце, удряха с оръжия по камъните, на които седяха. Кучето ги поздравяваше с вдигнат юмрук и тук-там някоя половинчата усмивка, докато повтаряше: „да, добре“, „хубаво, хубаво“ или нещо от сорта. Право да си кажеше, все още не знаеше как да се държи като главатар, затова се държеше както преди. Но групата изглеждаше доволна от това. Реши, че сигурно както и да се държи, те все ще са доволни. До момента, в който не започнат да губят битки и не решат, че искат нов главатар.

Кучето се запъти към огъня, около който с отегчени физиономии си прекарваха времето най-близките му именити войни. От Логън нямаше следа, но останалата част от старата група беше там. Или поне тези, които все още бяха живи. Тъл го видя, че се приближава.

— Кучето се върна — обяви той.

— Хъ — отвърна Мрачния, докато подкастряше пера за стрелите си.