Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Ъ? — Третият се изправи, седна и го погледна втренчено. Логън успя да освободи ръката си и измъкна меча от ножницата. — К’во ста… — Мъжът инстинктивно вдигна ръка над главата си и матовото острие я отсече от китката, преди да се забие с глух удар в черепа му. Във влажния въздух полетяха черни капки кръв и онзи се строполи обратно по гръб на земята.

Това даде на последния достатъчно време да се изтърколи от одеялото си и да грабне секира. Сега той стоеше приклекнал, с широко разперени ръце, готов за бой и както личеше от позата му, явно беше човек с доста опит в тази област. Гарвана. Логън чу тежкото му дишане, видя кълбата пара да излизат от устата му.

— Трябваше да почнеш от мен — изсъска онзи.

Логън не можеше да отрече правотата на думите му, но понеже беше така вглъбен в мисълта да ги убие всичките, че не се и замисли върху реда, по който да го направи. Но станалото станало, късно беше за подобни мисли, затова той просто вдигна рамене:

— Да започна, да свърша, каква е разликата?

— Ще видиш. — Гарвана претегли тежестта на секирата в ръка, докато пристъпяше пресметливо настрани, в търсене на пролука за атака. Логън овладя дишането си, но остана неподвижен, с отпуснат покрай крака меч, стиснал здраво хладната, влажна дръжка на оръжието. Не беше от хората, дето си хабят силите в движения, преди да е дошъл моментът да се действа. — И по-добре си кажи сега името, докато още дишаш. Обичам да знам кого убивам.

— Познаваш ме, Гарван. — Логън вдигна лявата си ръка и разпери пръсти. Лунната светлина се отрази в почернялата му от кръв длан и ясно освети чуканчето на липсващия пръст. — Бяхме рамо до рамо в редицата при Карлеон. Не очаквах, че ще ме забравите толкова скоро. От друга страна, нещата невинаги стават така, както на теб ти се иска, нали?

Гарвана спря и застана неподвижно. От мястото си Логън не виждаше нищо повече от лицето му освен смътния проблясък на очите, но съмнението и страхът му се бяха изписали по цялото му тяло.

— Не — прошепна той и поклати глава. — Не е вярно! Деветопръстия е мъртъв!

— Сериозно? — Логън пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Е, тогава значи съм дух.

Новобранците от Съюза бяха изкопали някаква дупка и бяха клекнали в нея, а като допълнителна защита бяха подредили по ръба й сандъци и чували. Логън забеляза тук-там някое лице да се надига предпазливо отгоре и да поглежда към дърветата. Смътната светлина от угасващия огън хвърляше проблясъци по върхове на стрели и копия. Бяха се окопали в очакване на ново нападение и ако допреди бяха изнервени, сега сигурно бяха на път да напълнят гащите. Най-вероятно в момента, в който се покажеше, някой достатъчно изплашен младок щеше да му пусне една стрела. Проклетите малки лъкове на Съюза, веднъж запънати, стрелят при най-леко докосване на спусъка. И с неговия късмет, помисли си Логън, точно това го чакаше, щеше да умре за едното нищо, насред още по-голямо нищо, при това от ръката на човек от неговата страна. Накрая реши, че като изключи възможността да върви пеша чак до фронта, не му оставаше друг избор, освен да отиде някак при тях.

Затова се покашля и се провикна към войниците:

— Сега никой да не стреля, ясно! — Избръмча тетива и в дървото на няколко крачки отляво се заби една къса стрела. Логън се сниши до мократа пръст. — Казах никой да не стреля!

— Кой е там?

— Аз съм Деветопръстия! — Не последва отговор. — Севернякът от каруцата!

Отново не последва отговор, но този път откъм дупката се разнесе шепот.

— Добре! — каза накрая някой. — Но излез бавно и си дръж ръцете така, че да ги виждаме!

— Става! — Надигна се, вдигна високо ръце над главата си и бавно излезе от дърветата. — И никакво стреляне, нали? Разбрахме се!

Логън тръгна към огъня, разперил ръце и примижал в очакване на стрела в гърдите. Разпозна лицата на момчетата от каруцата, а също това на командващия колоната офицер. Няколко от тях не свалиха арбалетите си чак докато не прекрачи импровизираната защитна ограда и не се спусна в изкопа. Дупката беше изкопана пред огъня и доста зле — на дъното й се беше събрала голяма локва вода.

— Къде се дяна, мътните те взели? — попита сърдито офицерът.

— Подгоних ги онези, дето ни нападнаха.

— И хвана ли ги? — попита едно от момчетата.

— Можеш да си сигурен в това.

— И?

— Мъртви са. — Логън кимна към локвата на дъното. — Така че няма да има нужда да спите във водата тази нощ. Остана ли от яхнията?

Логън разръчка догарящата жар на огъня, надзърна в тенджерата, но тя беше празна. Пак този негов късмет.