Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Но това не се случи. Явно поредната фигура на странник не представляваше кой знае какъв интерес в този хаос, а и дори някой да го познаваше, той определено нямаше да очаква да го види тук. Почти сигурно вече всички бяха чули, не без задоволство и облекчение, че Кървавия девет е обратно при пръстта, далеч от тук. При все това нямаше смисъл да се задържа по-дълго отколкото трябваше. Той се отправи към един офицер с вид на командващ нещо, отметна назад качулката си и се опита да се усмихне.

Усилията му бяха възнаградени с надменен поглед от страна на офицера.

— Нямаме работа за теб, ако това си дошъл да питаш.

— И бездруго нямате работа за човек като мен. — Логън му подаде писмото от Баяз.

Мъжът го разгъна и прегледа набързо. Намръщи се и го прочете отново. После вдигна поглед и огледа подозрително Логън.

— Така значи. Добре. — Той посочи към групичка младоци, които стояха наблизо и се оглеждаха нервно. Дъждът се бе засилил и те се бяха скупчили с посърнали физиономии един до друг. — Днес следобед тръгва конвой с подкрепления към фронта. Може да пътуваш с нас.

— Бива. — Наплашените хлапета не даваха много вид на подкрепления, но това не беше от значение за Логън. Все едно му бе с кого ще пътува, стига да е към Бетод.

Съпроводени от тропането и клатенето на каруцата, дърветата се нижеха от двете страни на пътя — размазани зелено-черни силуети, заобиколени от сенки. И пълни с неприятни изненади, може би. Това пътуване беше мъчително. Мъчително за ръцете, които през цялото време трябваше да стискат борда на каруцата, и още по-мъчително за задника, подложен на непрестанно тръскане и подскачане върху твърдата пейка. Но поне напредваха, бавно и постепенно, а това според Логън единствено беше от значение.

Отзад имаше още каруци, разтеглени в дълга, бавна колона и натоварени с хора, храна, дрехи, оръжие и всичко останало, необходимо за воденето на война. Всичките каруци имаха окачени в предните им части газови лампи. Над долината се спускаше здрач и подскачащата линия от светлинките им очертаваше виещия се нагоре по склона път през гората.

Логън се обърна и погледна скупчените в предната част на каруцата младоци. Бяха девет, подскачаха и се люшкаха в такт с тръскането на колелетата и полагаха всички усилия да стоят колкото може далеч от него.

— Виждал ли си някога подобни белези? — промърмори един, без да се замисли, че Логън може да разбира езика им.

— Всъщност кой е тоя?

— Знам ли. Северняк, предполагам.

— Виждам, че е северняк, глупако. Имах предвид какво прави тук с нас?

— Може би е съгледвач.

— Бая едро е копелето за съгледвач, не мислиш ли?

Вътрешно развеселен, Логън отново обърна очи към дърветата. Усещаше хладния ветрец в лицето си, надушваше мъглата, пръстта, студа, влагата във въздуха. Никога не си бе и помислял, че някога ще се радва да се върне обратно в Севера. Приятно беше усещането, след толкова време в непознатото, отново да е на място, където знаеше всички правила.

Устроиха си лагер край пътя, той и другите девет. Една от многото групички, част от дългата верига, насядали близо до каруцата си. По средата гореше огън, на него вреше и изпускаше приятен аромат тенджера, а деветте момчета от Съюза седяха от другата страна. Логън ги наблюдаваше, докато разбъркваха яхнията на огъня, слуша ги, докато си говореха за дома, за това, което ги чакаше, за това, колко дълго може да се проточи пребиваването им в Севера.

Накрая един от тях взе да разсипва храната по купи и да ги подава на другарите си. След като се погрижи за всеки един от своите, погледна към Логън и напълни една купа за него. Приближи се предпазливо, сякаш вървеше към клетката на гладен вълк.

— Ъ… — Той протегна купата напред в изпъната ръка. — Яхния? — Отвори уста и взе да сочи в нея със свободната си ръка.

— Благодаря, приятел — каза Логън, докато поемаше купата от ръката му. — Знам къде отива храната.

Момчетата се спогледаха разтревожено. На огрените им в жълто от огъня лица се изписа подозрение от факта, че той говореше езика им.

— Говориш общия, а? Ама веднъж не продума през целия път?

— От опит знам, че е по-добре да изглеждаш по-малко, отколкото си.

— Щом казваш — съгласи се онзи, който му подаде купата. — Как ти е името тогава?

За момент Логън се замисли дали да не излъже. Да каже някое нищо незначещо име, такова, дето никой не е чувал досега. После реши, че човек е това, което е, и рано или късно, все някой щеше да го познае. Освен това не го биваше много в лъжите.