Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Викат ми Логън Деветопръстия.

Момчетата го гледаха равнодушно. Никога не бяха чували за него и нищо чудно. Бяха просто няколко фермерски синове от далечния слънчев Съюз. Изглеждаха като хора, дето съвсем наскоро са научили собствените си имена.

— Защо си тук? — попита един от войниците.

— За същото, за което и вие. Да убивам. — Те се спогледаха леко притеснени. — Няма страшно, не вас. Имам сметки за уреждане. — Логън кимна нагоре по пътя. — С Бетод.

Момчетата се спогледаха, накрая един повдигна рамене:

— Е, какво значение има, щом си на наша страна. — Той стана и измъкна една бутилка от раницата си. — Искаш ли да пийнеш.

— Да видим — ухили се Логън и подаде напред чашата си. — Досега не съм отказвал такава покана. — Ливна съдържанието на чашата в гърлото си и премлясна с устни, докато алкохолът се спускаше надолу и сгряваше стомаха му. Момчето му наля нова доза. — Благодаря, но по-добре не ми давайте да пия много.

— Защо? — попита хлапето. — Ще ни убиеш ли?

— Да ви убия ли? Ако сте късметлии.

— Ами ако не сме?

Логън се ухили над ръба на глинената чаша:

— Ще пея.

Един от групата се разсмя с глас, а момчето с бутилката се усмихна. В следващия миг изсъска стрела, заби се в гърдите му и то изкашля кръв по предницата на ризата си. Бутилката се изплъзна от пръстите му, падна в тревата и виното започна да се излива от гърлото й. Едно от другите момчета имаше стрела в бедрото, а то седеше като вцепенено и я гледаше втренчено.

— Откъде дойде… — В следващия миг всички закрещяха, затърсиха пипнешком оръжия или се хвърляха по очи на земята. Профучаха още стрели, една се заби с тракане и облак от искри в огъня.

Логън захвърли яхнията, грабна меча си и хукна. Сблъска се с едно от момчетата и го събори по лице на земята, подхлъзна се, залитна, но бързо се изправи и се втурна с всичка сила към дърветата, откъдето дойде стрелата. В такъв случай се тича или право към тях, или точно в обратната посока. Той направи своя избор несъзнателно. Всъщност понякога няма значение кое ще избереш, стига да направиш избора си бързо и да не спираш, след като си го направил. Когато приближи, Логън забеляза един от стрелците, успя да зърне бледото му лице, докато се пресягаше за нова стрела. Издърпа меча на Създателя от олющената му ножница и нададе мощен рев.

Най-вероятно стрелецът щеше да успее да пусне стрелата, преди Логън да го достигне, но имаше също толкова вероятност и да не успее. В крайна сметка онзи не устиска да провери. Малко хора преценяват трезво ситуацията, когато смъртта ги връхлита с пълна сила. Онзи пусна лъка и се обърна да побегне, но твърде късно, Логън го посече през гърба, преди да успее да направи и две крачки, и го запрати крещящ в храстите. Човекът се претърколи по гръб и целият оплетен в храсталака, заопипва колана си за нож. Логън вдигна меча, за да го довърши, но преди да го направи, от устата на стрелеца бликна кръв, тялото му потрепери, след което се отпусна и притихна.

— Още съм жив — почти без глас прошепна Логън и клекна до трупа. Напрегна очи в мрака. Може би за всички щеше да е по-добре да бе побягнал в обратната посока, но вече беше малко късно за това. Може би за всички щеше да е по-добре да си беше останал в Адуа, но и за това беше малко късно вече.

— Проклетият Север — изруга под носа си. Ако оставеше тези негодници живи, щяха да ги тормозят през целия път до фронта, нямаше да може да мигне от притеснение нощем, да не говорим за вероятността да свърши със стрела в лицето. Повече шанс щеше да има, като ги подгони, вместо да чака те да дойдат — урок, научен от много горчив опит.

Сега чуваше останалите от онези, които им бяха спретнали засадата. Препускаха из гората, кършейки клони и храсти по пътя си. Стиснал здраво дръжката на меча си, Логън хукна след тях. Избираше внимателно пътя си между стволовете и не бързаше да скъси дистанцията. Постепенно светлината от огъня и шума от крясъците на войниците от Съюза се стопиха зад гърба му. Беше дълбоко в гората, долавяше миризмата на борове, на мокра земя, а единственият му ориентир остана шумът от стъпките на тичащите. Логън се сля с гората, също както едно време. Не беше никак трудно. Получи се моментално, сякаш с години беше живял сред тези дървета. Разнесоха се гласове и той се залепи неподвижен до дънера на един бор. Заслуша се.

— Къде е Сополивия?

Последва мълчание.

— Мъртъв, мисля.

— Мъртъв? Как?

— Имаше някой с тях, Гарван. Едно едро копеле.