Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Колко бяха? — попита остро офицерът.

— Петима.

— Ти сам, а те петима?

— Бяха даже шестима, ама един убих още в началото. Трябва да е някъде там, при онези дървета. — Той извади от раницата си комат хляб и започна да обира с него стените и дъното на тенджерата с надеждата, че поне мазнината от яхнията ще попие по него. — Изчаках ги да заспят, така че лице в лице се бих само с един. С това поне винаги съм имал добър късмет. — Вътрешно не се чувстваше никак късметлия. Погледна ръката си на бледата светлина от жарта. Под ноктите и по линиите на дланта му все още имаше засъхнала кръв. — Голям късметлия съм.

Офицерът не изглеждаше никак убеден от думите му.

— Как да знаем, че не си един от тях? Че не си тук да шпионираш? Че не ни наблюдават и не чакат да им дадеш сигнал, когато сме най-уязвими?

— Че вие през целия път си бяхте все така уязвими — изсумтя презрително Логън. — Но иначе имаш право да се съмняваш. Сетих се, че ще питате — той откачи от колана си малка брезентова торбичка, — затова ви нося това. — Офицерът го погледна намръщено, докато вземаше торбичката. После я отвори и надзърна подозрително вътре. Преглътна мъчително. — Както вече казах, бяха петима. Имаш десет палеца. Сега доволен ли си?

Лицето на офицера придоби по-скоро болнав, отколкото доволен вид, но въпреки това стисна устни, кимна и му подаде обратно торбичката.

Логън поклати глава:

— Задръж ги. На мен ми липсва пръст. Палци не ми трябват, имам си.

Каруцата спря рязко. Последните миля-две направо пълзяха. Пътят отпред, ако въобще тази река от кал можеше да се нарече път, беше задръстен от газещи в нея мокри от дъжда мъже. Прецапваха от едно що-годе по-сухо място до друго, проправяха си път напред между затънали каруци и нещастни на вид коне, между камари сандъци, бъчви и нескопосано опънати палатки. Група окаляни до уши войници се бореха безуспешно с един затънал до осите на колелетата фургон. В очите на Логън сякаш една цяла армия бавно затъваше в блато. Мащабна гледка на корабокрушение, само че насред сушата.

Спътниците му вече бяха само седем, увесили рамене и с изпити лица, пребити от умората, безсънието и лошото време. Един беше мъртъв, а друг пътуваше обратно към Уфрит със стрела в крака. Лошо начало на престоя им в Севера, помисли си Логън, същевременно убеден, че най-лошото тепърва предстоеше. Той скочи от каруцата и ботушите му потънаха в меката кал. Разкърши гръб, раздвижи схванатите си крака и придърпа раницата си.

— Е, късмет, момчета. — Никой не му отговори. От нощта на засадата бяха разменили не повече от дума-две с него. Сигурно онази работа с палците им е дошла в повече, реши Логън, но ако това е най-страшното, с което ще се сблъскат тук, значи направо им се е разминало. Затова просто вдигна рамене, обърна се и тръгна през калта.

Точно отпред, командващият офицер на колоната биваше хокан от висок мъж с червена униформа и свирепо изражение на лицето. В целия този хаос онзи беше с най-близкото до това на командир държание, затова Логън тръгна към него. Отне му почти минута, за да осъзнае, че всъщност познаваше човека. Бяха седели един до друг на онази вечеря, в напълно различна от тази обстановка, и бяха обсъждали военни тактики. Високият офицер изглеждаше остарял и отслабнал, но същевременно по-корав от преди. В погледа му имаше повече твърдост, а в мократа му коса повече сиво. Когато видя Логън, той се усмихна широко и тръгна към него с протегната ръка.

— Мътните го взели — каза на съвсем приличен северняшки, — какви номера ни върти съдбата. Теб те познавам.

— И аз теб.

— Деветопръстия, нали така?

— Точно така. А ти си Уест от Англанд.

— Същият. Съжалявам, че не мога да те посрещна по-добре, но армията пристигна само преди ден-два и както сам виждаш, не сме се организирали още. Не там, глупако! — извика на един от каруцарите, който се опитваше да прекара каруцата си между две други, разстоянието между които беше крайно недостатъчно за целта. — Нямате ли нещо като лято в тази проклета страна?

— Ами това е. Не си ли забелязал каква е зимата?

— Хм. Имаш право. Както и да е, какво те води насам?

Логън му подаде писмото. Уест се наведе над него, за да го предпази от дъжда, и зачете.

— Подписано от лорд-шамбелан Хоф, а?

— Това добре ли е?

Уест стисна устни и му върна листа хартия.

— И да, и не. Означава, че имаш влиятелни приятели или пък влиятелни врагове.

— Май са по малко и от двете.

— И аз мисля, че двете вървят ръка за ръка — усмихна се Уест. — Да се биеш ли си дошъл?