Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Хубаво. Мисля сам да го намеря. — Двамата отстъпиха покорно от пътя му. Докато минаваше покрай тях, Логън не се усмихна. По-скоро изкриви устни и се озъби. В края на краищата, имаш ли репутация, трябва да се грижиш. — Спокойно — изсъска им той, нали съм на ваша страна?

Никой не го заговори, докато вървеше покрай редицата от гърбове до огъня. Някои от войниците му хвърлиха по един бегъл поглед през рамо, но нищо по-особено от това, което би получил всеки един новодошъл в лагера. За момента не подозираха кой беше той, но скоро това щеше да се промени. Момчето и старецът щяха да започнат да шепнат, а покрай такъв огън шепотът стига далеч. Скоро всички щяха да го гледат.

Загледа се в една от сенките в краката си, беше толкова голяма, че ако човекът не се бе размърдал, щеше да я вземе за дърво. Един огромен мъжага се чешеше по брадата и се хилеше доволно. Тъл Дуру. Няма как човек да сбърка Буреносния, дори в тъмното. Невъзможно е при такова туловище. Логън за пореден път се зачуди как въобще беше успял да го победи навремето.

Изведнъж силно му се прииска да наведе глава и да отмине нататък. Да се скрие в нощта и никога повече да не погледне назад. Така нямаше нужда отново да бъде Кървавия девет. Просто един младок и един старец щяха да се кълнат, че една вечер са видели дух. Може да отиде някъде много далеч, да започне отначало, да бъде когото си поиска. Но това вече го беше пробвал и нищо добро не излезе от него. Миналото му неизменно го следваше по петите, постоянно дишаше във врата му. Беше време да се обърне и да се изправи лице в лице с него.

— Всичко наред, дангалак? — Тъл присви очи срещу него в тъмното и по грамадната канара вместо лице и храсталак вместо брада затанцуваха оранжеви отблясъци и тъмни сенки.

— Кой… ей, чакай малко… — Логън притаи дъх. До момента не се бе замислил как всъщност щяха да реагират момчетата на появата му. Бяха били негови врагове дълго преди да станат негови приятели. Всеки един от тях се бе бил с него. Всеки един беше искал да го убие, не без основателна причина, естествено. А след това той побягна на юг и ги остави на шанка. Ами ако сега, след година и повече раздяла, получи единствено хладни погледи?

И следващия миг Тъл го сграбчи и стисна в пукаща ребрата прегръдка.

— Ти си жив! — Буреносния го пусна само колкото да се убеди, че не се е припознал, и отново го прегърна.

— Аха, жив съм — изстена Логън, само за толкова му стигна дъхът. Ако не друго, щеше да остане с поне това топло посрещане.

Тъл се хилеше насреща му с грейнало от радост лице.

— Идвай — кимна на Логън да го последва. — Момчетата направо ще се насерат, като те видят!

Той тръгна след Тъл към челното място пред огъня, където по правило седеше главатарят, заобиколен от най-близките си именити войни, а сърцето му напираше да изскочи през устата. Тогава ги видя, седяха един до друг на земята. Кучето беше в средата и говореше тихо с Дау. От другата му страна беше Мрачния. Беше полегнал, облегнат на лакът, и чоплеше перата на една от стрелите си. Сякаш нищо не се бе променило.

— Куче, водя ти да видиш някой — каза Тъл с изтънял от вълнение глас.

— Така ли? — Кучето надзърна към Логън, но той стоеше в тъмното зад огромното рамо на Тъл. — Не може ли да почака, докато се наядем?

— Абе да ти кажа, не може.

— Защо? Кой е този?

— Кой е този ли? — Тъл сграбчи рамото на Логън и го изтика напред към светлината от огъня. — Този е Логън, шибаният Деветопръст! — Единият крак на Логън се подхлъзна в калта и ако не беше размахал ръце, сигурно щеше да падне по задник. В миг разговорите около огъня секнаха и всички очи се извърнаха към него. Две дълги редици от застинали физиономии и никакъв звук освен шума на вятъра и пукането на дървото в огъня. Кучето го зяпаше отдолу, все едно виждаше дух. С всяка секунда устата му увисваше все повече.

— Мислех ви всички за мъртви — каза Логън, след като си възвърна равновесието след побутването на Тъл. — Май ще се окаже, че е възможно да си повече реалист отколкото трябва.

Кучето бавно се изправи на крака. Протегна ръка и Логън я стисна. Нямаше какво толкова да си кажат. Не и те двамата, преминали през толкова много заедно — битките с шанка, дългия път през планините, през всичките войни и битки. Кучето стисна ръката му, Логън стовари своята отгоре и Кучето направи същото. Усмихнаха се един на друг, кимнаха с глави и всичко беше като преди. Нямаше нужда от приказки.

— Мрачен, радвам се да те видя.