Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Кучето имаше вид на човек, който се бе надявал на различен отговор.

— Ами… щом си сигурен…

— Сигурен съм. — Логън го шляпна по рамото. — Не е леко да си главатар, а?

— Не е — изръмжа Кучето. — Не е, мамка му.

— Още повече май много от тия момчета по един или друг начин са стояли срещу мен и сега не се радват много да ме видят. — Той обходи с поглед редиците от сърдити лица, чу недоволния шепот с името си от устите им. Беше достатъчно тих, за да не разбере смисъла на думите, но и без него можеше да се досети, че не го споменаваха в хвалебствия.

— Ще се радват достатъчно, че си на тяхна страна, когато почне боят, не се тревожи за това.

— Може би. — Жалко, помисли си Логън, че за да получиш нещо повече от бегло кимване, трябваше да избиеш малко народ. Не един-два гадни погледа бяха насочени към него, но в момента, в който срещнеха очите му, веднага се извръщаха. Само един измежду всички около огъня явно не се притесняваше да се удържи да не извърне глава. Седеше в средата на една от редиците, беше висок и едър и имаше дълга черна коса.

— Кой е този?

— Кой е кой?

— Ей онова момче, дето ме зяпа така.

— Това е Тръпката. — Кучето пое шумно въздух през острите си зъби. — Бива си го Тръпката, голям куражлия е. Няколко пъти вече се бихме заедно, много го бива. Две неща искам да ти кажа за него. Първо, момчето е добро и ние сме му задължени. И второ, той е син на Гърмящия.

Логън усети, че му прилошава.

— Какво?

— Другият син.

— Момчето?

— Много време мина оттогава. Момчетата растат.

Може и да бе минало много време, но явно нищо не беше забравено. Тук, в Севера, нищо не оставаше забравено, с кой акъл се беше надявал на обратното.

— Трябва да поговоря с него. Ако ще се бием заедно… трябва поне нещо да му кажа.

— Май е по-добре да не го правиш — направи гримаса Кучето. — В някои рани е по-добре да не чоплиш. Сега яж, утре ще говориш с него. На светло всичко звучи някак по-добре. Е, ако пък си решил, върви.

— Хъ — изсумтя Мрачния.

— Прав си, Куче. — Логън се изправи. — Но щом нещо трябва да се направи, по-добре приключвай бързо…

— … отколкото да живееш в страх от него — кимна замислено Кучето. — Липсваше ми, Логън, така да знаеш.

— И ти на мен, Куче. И ти на мен.

Логън пое дълбоко наситения с миризмата на месо и мъже въздух и тръгна надолу по редицата, зад гърбовете на насядалите край огъня. Забеляза как се прегърбваха, докато минаваше покрай тях, чу мърморенето им. Знаеше какво точно им минаваше в този момент през главите: „Кървавия девет, най-неподходящият гадняр на света, на когото да обърнеш гръб.“ Забеляза също, че Тръпката не откъсваше поглед от него, гледаше го с едно око през кичурите коса пред лицето си и стискаше здраво устни. В ръката си държеше нож, за ядене, помисли си Логън, но достатъчно добър и да наръгаш някого. Докато клякаше до него, светлината на огъня проблесна зловещо в ръба на острието.

— Ти значи си Кървавия девет.

— Аз съм. — Лицето на Логън се изкриви в мъчителна гримаса.

Тръпката поклати глава, без да откъсва очи от него.

— Ето така изглеждал значи Кървавия девет.

— Надявам се, не съм те разочаровал.

— О, не. Не и мен. Хубаво е след толкова много време да видя лицето зад името.

Логън сведе поглед и се замисли как точно да продължи нататък. Какво да направи. Нещо с ръцете може би или с лицето, да каже нещо, което поне малко от малко да оправи нещата.

— Бяха тежки времена тогава. — Единствено това успя да скалъпи.

— По-тежки от сега?

Логън прехапа устни.

— Е, може би не.

— Времената винаги са тежки, мисля аз — прецеди през зъби Тръпката. — Това не е извинение да вършиш каквито гадости ти хрумне.

— Прав си. Няма извинение за това, което направих. Не се гордея с него. Не знам какво друго да кажа, освен че се надявам някак да намериш начин да се биеш рамо до рамо с мен.

— Ще бъда честен с теб — каза Тръпката с леко задавен глас. — Такова нещо не се забравя лесно. Ти уби брат ми, въпреки че му обеща милост. Отряза ръцете и краката му, а главата му набучи на знамето на Бетод. — Логън видя, че кокалчетата му побеляха и ръката му се разтрепери от стискане дръжката на ножа. Разбра, че онзи едва се сдържа да не го наръга в лицето, но не го винеше. Ни най-малко не го винеше. — След това баща ми стана друг човек. Нищо не беше останало в него. Дълги години прекарах, мечтаейки как те убивам, Кървави девет.

Логън кимна бавно.

— Какво да ти кажа. Не си само ти.

Забеляза още хладни погледи около огъня. Много навъсени лица и мрачни физиономии на играещата светлина от пламъците. Мъже, които дори не познаваше — изплашени до смърт и със стари сметки за уреждане. Толкова много страх и толкова много сметки. А онези, които се радваха да го видят отново, можеха да се преброят на пръстите на едната му ръка, при това на онази с липсващия пръст. И това се предполагаше, че е неговата страна във войната.