Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Гарвана. Логън знаеше това име. Позна и гласа му. Беше именит войн, който някога се биеше за Кокала. Не можеха да се нарекат приятели двамата с Логън, но се познаваха. Бяха стояли близо един до друг в редицата при Карлеон, биха се рамо до рамо тогава. И ето ги сега отново близо един до друг, деляха ги не повече от пет крачки, но този път бяха готови да се избият един друг. Странни са обратите на съдбата. Да се биеш до някого или срещу него — дели ги един косъм разстояние. Но и в двата случая си прекалено близо, за да избегнеш боя.

— Северняк ли беше? — продължи Гарвана.

— Може. Но който и да беше, разбираше си от работата. Моментално ни налетя. Нямах време да му пусна и една стрела.

— Копеле! Няма да им се размине тая. Оставаме да лагеруваме тук, а утре тръгваме след тях. Може пък следващия път ние да го спипаме онзи големия.

— О, и още как. Ще го спипаме, мамка му. Не го мислете тоя никаквец. Ще му резна гърлото на тоя скапаняк.

— Браво на теб. Дотогава си отваряй очите за него, докато ние поспим малко. Може пък този път гневът ти да успее да те задържи буден, докато си на пост, а?

— Дадено, главатар. Разбрано.

Логън приседна зад дървото. Надзърна предпазливо и видя четиримата да се увиват в одеялата си и да лягат да спят. Петият застана на пост, с гръб към останалите, с лице по посоката, от която бяха дошли. Логън зачака и скоро чу нечие хъркане. Започна да вали — капките затропаха по клоните на боровете. Не след дълго капките достигнаха главата му, стекоха се по лицето му, по дрехите, закапаха по мократа земя. Логън седеше, неподвижен и притихнал като камък.

Страховито оръжие е търпението, но малцина се бяха научили да го използват. Не е никак лесно да останеш настроен за убиване, дълго след като опасността е отминала и кръвта се е охладила. Но Логън открай време владееше тази способност. Затова продължи да седи и да чака. Времето се точеше едва, а той мислеше за едно време. Седя така чак докато луната не се изкачи високо в небето и бледата й светлина не се спусна примесена с лекия дъждец между дърветата. Бледа, но достатъчна, за да вижда добре мишените си.

Той изпъна бавно крака и тръгна. Пристъпваше предпазливо между стволовете на дърветата, като избираше внимателно къде да сложи крак между стръкчетата храсти. Дъждът беше негов съюзник, тихият ромон на капките заглуши напълно стъпките му, докато обикаляше в гръб стоящия на пост.

Извади нож и острието му проблесна за миг на лунната светлина. Излезе от дърветата и тръгна през лагера. Пристъпваше между спящите толкова близо, че можеше да ги докосне. Толкова близо, все едно беше един от тях. Часовият подсмръкна и се намести, придърпа около раменете одеялото си, което беше цялото покрито с лъщящи като мъниста дъждовни капки. Логън спря и зачака, погледна лицето на единия от спящите, беше обърнато на една страна, със затворени очи и широко отворена уста, от която дъхът му излизаше на пара и се смесваше с влажния въздух в гората.

Часовият спря да мърда и Логън се приближи безшумно зад него. Лявата му ръка се протегна напред и пръстите му се размърдаха в очакване на подходящия момент. Протегна и дясната, със здраво стиснатата в юмрук твърда дръжка на ножа. Усети как устните му оголват стиснатите зъби. Сега е моментът, а когато той дойде, удряш, без да се замисляш.

Лявата длан на Логън притисна здраво устата на часовия, а дясната преряза гърлото му, светкавично и достатъчно надълбоко — усети как острието престърга в костите на врата. За момент онзи се замята и задърпа, но Логън го държеше здраво, стискаше го в прегръдката си като любима и от устата му се чу само тихо хъркане. Логън усети кръв по ръцете си, топла и лепкава. Не се тревожеше за останалите. Ако някой се събудеше, щеше да види само силуета на един човек, точно както би и очаквал.

Не след дълго тялото на часовия омекна и Логън бавно го положи на една страна. Погледна към четирите безпомощни фигури на спящите под мокрите одеяла. Някога имаше моменти като този, в които Логън трябваше да се настрои за подобна работа, да обмисли защо точно това е правилното решение. Но и да ги е имало, това беше много отдавна. Тук, в Севера, времето, прекарано в мислене, е достатъчно, за да ти докара смъртта. Тези четиримата са просто работа, която чака да бъде свършена.

Пропълзя до първия, вдигна окървавения нож и като стисна със свободната си ръка устата му, го заби право в сърцето, през одеяло и дрехи. Човекът умря по-тихо, отколкото спеше. Логън се насочи към втория, готов да направи същото като с другаря му. И тогава единият му ботуш подритна нещо метално. Манерка най-вероятно, но каквото и да беше, издрънча здраво. Спящият отвори очи и понечи да се надигне. Логън заби ножа в корема му и с рязко движение го разпори. Онзи изхриптя, ококори очи и отвори широко уста, след което се вкопчи в ръката на Логън.