Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Илейн махна с ръка.

— Арт, просто не съм наясно какви са целите му.

Драйсдейл надигна дългото си тяло от стола.

— Да ти кажа право, по-досаден от всички тези скрити цели ми е само фактът, че твърде много хора ги таят в главите си. Как ще работим заедно, да не споменавам пък как ще живеем заедно, ако тази гнусотия продължи?

— Аз не…

— И аз, Илейн. Само се моля Богу да не ме погледнеш някой ден и първо да си помислиш, че пред тебе стои бял човек, защото съм бял мъж не повече и не по-малко, отколкото ти си черна жена. Преди всичко съм стария, простоват Арт Драйсдейл. — Той поспря до вратата. — Надявам се, че вече си по-добре и знам, че трябва да се обаждаш по телефона, а и аз имам работа.

— Арт…

— Не се притеснявай. Ще те оставя да обсъдиш затрудненията с господин Рестън. Само помни, че ти се занимаваш с делото. А не майка ти. Толкова по въпроса.

Илейн набра номера на фотографа Пол Уестбърг и остави съобщение на телефонния му секретар, че би искала да говори с него отново, възможно най-скоро.

Седеше и се взираше във втората снимка, когато осъзна смисъла на чутото преди малко. И беше принудена да си зададе въпроса как така лейтенант Ейб Глицки познава майка й достатъчно добре, за да го моли тя да предаде съобщение на милата й дъщеря колко се тревожи за нея.

— Заедно следвахме.

— Какво означава „заедно“?

Лорета Уейджър си позволи да въздъхне в слушалката. Илейн си я представи ясно — сама в малкото кабинетче без табела на вратата, събула обувките и метнала крака на издраното старо бюро.

— Миличка, според мен можеш и сама да се досетиш. Той ми беше… гадже.

— Ейб Глицки ти е бил гадже? А сериозна ли беше връзката ви?

— Бих казала да, за тогавашната ни възраст.

— А сега как е?

Майка й се поколеба.

— Сега сме приятели.

Илейн не прие леко думите й.

— Мамичко, изобщо не помня да си споменавала името му.

— Слънчице, загубихме си следите. И това се случва, знаеш. Той имаше семейство, аз също.

— Но той не би могъл да ти загуби следите…

— Защото съм известна ли? Може би. Но нямаше никаква причина да ме потърси. Обаче от онзи ден насам, с тези… все едно, трябваше да ме разпита за убийството на Крис…

Илейн мълчеше.

— Чуваш ли ме, миличка? Добре ли си?

— Не знам какво да правя.

— На никого не си казвала, нали? За теб и Крис?

— Не съм, но мисля, че Арт Драйсдейл някак се е досетил. Беше тук доста време. Говорихме.

Пролича колко внимателно майка й претегляше думите.

— Илейн, нека се досеща, но ти никога не признавай. Ще ми обещаеш ли?

— Мамо, не съм и помисляла да…

— Иначе ще има с какво да те притиска. Всъщност, всеки би…

— Арт не е такъв. Той…

— Но си му подчинена. И ако реши, че е нужно, ще се възползва. Така е устроен светът. Ти най-малко от всички можеш да си позволиш скандали.

— Мамо, ти не би могла да си позволиш скандали. Ти си сенаторката. А аз съм само…

— Не, сега не говорим за мен. Мисля си за тебе.

— Арт Драйсдейл нищичко няма да каже. Как се стигна до това? Изобщо не ме интересува дали ще се разприказва. Важно е какво стана с Крис.

— Крис вече го няма, миличка. Ще си намериш друг. — Кратко мълчание. — Някой, по-подходящ за тебе.

— Не искам никой друг, какъвто ще да е!

Сълзите пак напираха в очите й.

— Ще поискаш, Илейн, повярвай ми. Някой ден ще поискаш.

Някой би могъл да си каже: „Каква приятна домашна сценка“ — гладко избръснатият младеж с превързания крак седи до родителите си около масата за кафе, заедно с добре облечения приятел на семейството, всички вежливо слушат месестия работяга с тежките черни обувки, вероятно от ремонтна фирма, който им обяснява подробно защо е прокапал бойлерът и какви са предимствата и недостатъците на новите модели.

Разговорът се превръщаше в доста по-официален полицейски разпит, отколкото Карл Грифин имаше намерение да допусне.

На двайсет и четири години Колин Девлин още живееше с родителите си в обновена викторианска къща на „Клифърд Теръс“, в горната част на Ашбъри. Грифин се обади от кабинета на доктор Епс, свърза се с младежа, зададе му два-три необвързващи въпроса и получи твърде безсъдържателни отговори, после небрежно попита дали не би могъл да намине към дома му, да чуе повече обяснения за раната му. Постара се да говори по-неясно. Явно неспокоен, Колин се съгласи. Грифин бе преценил, че не бива да се впуска в подробности, за да не настрои момчето подозрително. Оказа се, че е бил прав.