Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Нито бях толкова печена, нито мъдра, за да ми е ясно това — каза тя. — Виждаше ми се, че каквото и да направя, ще е за добро, а Дейн ми даде възможност да съм сигурна.

— И беше за добро?

Тя не отговори, само се взираше в него. Горчивина, гняв. Какво ги предизвикваше? Тя ли беше виновна за всичко? Можеше ли да избегне страданието?

Той я погледна и разгада въпроса, изписан на лицето й. Лорета кимна.

— Да, беше за добро, но имаше цена. И аз си платих.

Хвана ръката му, стисна я силно и я отпусна в скута си.

После се заприказваха за Илейн. Двайсет и пет минути. Времето припираше. Ръката му остана в скута й. Студът ги вкочаняваше до кости. Неусетно заговориха за Кевин Ший, за плана на Лорета как да умиротвори града.

Глицки усилено се убеждаваше, че трябва да сподели някои от съмненията си, не толкова за вината на Ший, колкото за процесуалната издържаност на цялото дело. Искаше да натърти, че почне ли човек да върти игрички с това, съсипва самата идея за правосъдие, в което влагаше цялата си страст и сили. Докрай.

Но не беше наивник и не се залъгваше — и двамата бяха прекалено уморени за тежко философстване. Нарочно или неволно, разумно или глупаво, нещо ставаше с тях. Тя го попита дали ще влезе да пийне нещо, преди да си тръгне. Глицки помирисваше алкохол пет-шест пъти в годината, но се възползва от повода. Внушаваше си, че ще поговорят още малко за Кевин Ший, за работата.

Бяха в стая, чиито стени не се виждаха зад рафтовете с книги. Глицки седеше в червено кожено кресло, опрял устойчиво крака в азиатски килим. До камината, Лорета сипваше кехлибарена течност в тумбести чаши.

— Като поканиш някой на чашка, най-малкото трябва да му поднесеш тази чашка.

Тя бе свалила жакета на костюма си. Блузата й беше от тъмновиолетова коприна. Глицки окачи коженото си яке още в коридора, до входната врата.

И сега седеше омагьосан от сцената, докато Лорета се навеждаше да поднесе запалена клечка към газовата горелка зад изкуствените цепеници в камината, а силуетът й се очерта през тънкия плат. Някакъв спомен оживя в него. Трябваше на секундата да си вдигне задника и да изчезне оттук.

Тя угаси другото осветление в стаята и донесе чашите. Подаде му едната, разтвори коленете му и се отпусна на пода между тях. Докоснаха чашите си с чист кристален звън. Лорета опря ръце на бедрата му и прошепна:

— Вземи ми чашата.

Подчини се като окован от гласа й.

Пръстите й се заеха с колана на панталона. После тя вдигна глава и го погледна самоуверено. Очите й сякаш се заковаха в неговите. Бавно отпусна колана, дръпна ципа, ръцете й го пареха.

Лорета се премести напред и се наведе, като че готова за молитва.

Кери, сегашната приятелка на Джеръм Рийз, не искаше да го пуска, поне не сега, толкова скоро след излизането му от затвора. Но Кери беше млада. И за разлика от Джеръм, не беше надарена със способността да проумява по инстинкт накъде духа вятърът. Джеръм знаеше, че човек действа по две причини — или е принуден, или е лесно. А тази нощ щеше да е лесно.

Когато си принуден, най-бързо хлътваш. Така става, ако нямаш време да поспреш, да измислиш начин. Както се случи с Майк Мюлън.

Джеръм беше наркокуриер вече почти три години, осигуряваше си хубавичък, чистичък живот, солиден доход, по някоя жена. Бе си втълпил колко е опасно да решаваш под натиска на момента и винаги се опитваше да избегне такива положения, но когато се натъкна на Майк Мюлън, внезапно му се бе наложило да действа. Незабавно. Нито му остана време, нито можеше да подбира средствата.

Случи се ето как…

Неговият снабдител и партньор в бизнеса Карлос очакваше своя снабдител Ричард, който трябваше да донесе три килограма китайски бял хероин, според слуховете, наскоро доставен в града. На свой ред Карлос бе уредил да се отърве от товара при собственика на местен бар, на име Мо-Мо Къщата, който после щеше да запретне ръкави и да го пусне по нормалните канали.

И досега всеки път спазваха процедурата. Само че в деня, когато трябваше да се появи пратката — деня, преди смъртта на Майк Мюлън — Ричард просто не се появи. Нямаха стока. И всички се изнервиха доста повече от обичайното — Карлос, Джеръм и Мо-Мо се озъртаха час по час, готови бяха и майките си да подозират, че са агенти под прикритие на отдела за борба с наркотиците.

Но Мо-Мо отдавна работеше с Карлос, затова му даде още една възможност с условието, че ако до залез-слънце на другия ден хероинът не бъде доставен в „Клуба на мацетата“, край на сделката. Мо-Мо щеше да взима стока от някой друг.