Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Кевин се понадигна.

— Права си.

Махна на няколко войници и се усмихна.

— И така е добре, не се престаравай. Моля те.

Той се обърна към нея.

— Помниш ли Уес Фаръл?

— Да.

Уес, още един от неуморните пиячи, преди беше вечен повод за раздори.

— Е, като си помисля, остава ми единствено да изкарам наяве истинската случка. Всичко друго — да бягам, да се предам — каквото и да направя, като ме докопат, ще ме довършат.

— А Уес какво може да измисли?

— Той е юрист. Ще ги накара да го чуят.

— Вече не е.

— Ами, как да не е. Знае кои лостове да дръпне.

— А ще направи ли това за теб?

— Непременно. Сигурен съм.

— После?

— После поне ще имам някакъв шанс. Мел, знаеш , че не съм виновен за това нещо.

Тя се пресегна, за секунда докосна ръката му и се дръпна. Не му се натрапваше. Само му помагаше. Не му бяха нужни още главоболия.

— Вярно е, знам. Само че, според мен, рискът е голям, това е.

Той сви рамене.

— Сега всичко е риск. Цялата разправия се нажежи прекалено. И ако взема, че избягам… както и да е, не искам да бягам.

— Защото ще излезе, че си признаваш, нали?

— Ъхъ, май е така. Но най-вече ми изглежда неправилно. Тоест, нали знам истината. Знам какво стана. Бях там, Мел. И това трябва да се разчуе. Какво е станало. Не е само заради мен…

— И мислиш, че точно Уес Фаръл е човекът, който ще ти помогне да се очистиш от тази кал?

— Мисля, че за юрист Уес Фаръл е доста свястно човече.

Тя не се сдържа.

— Юрист, който прекалява с пиенето и за нищо не зачита живота, дори своя.

Кевин едва не я захапа, но премълча. Не беше време да се карат. Ето я, дойде да го измъкне. И това беше по-важно. Той свали дясната й ръка от волана и я стисна на седалката между двамата. Тя сведе поглед, засмя се и хвана по-здраво ръката му.

— Не тук! — каза Кевин.

Минаха край дома на Уес Фаръл и „доста свястното човече“ още не се бе прибрало. Мелъни предположи и Кевин не можа да отрече безусловно, че Фаръл е отишъл да се натряска някъде. Опита да я разсее с шегата, че и пияниците понякога били приятни хора, но Мелъни нямаше настроение да се майтапи. И въпреки че откакто се помнеше, шегите му бяха защитна реакция във всяко раздрусващо нервите положение, сега също не му идваха от душа.

Нищо чудно, щом не можеше да се отърси от представата, че целият град го е подгонил. Позна го възрастната жена, пред чиято врата се прикри. Ченгетата в патрулната кола май също го нацелиха. Вероятно и човекът от апартамента над онзи, в който влезе за малко.

Отделни случки ли? Може би. Или не. Защото се случваха все на него . Не че някой би могъл да го познае. По-лошо — случайни и дори безразлични хора вече го разпознаваха.

А в момента Мелъни се нареждаше в колоната коли около павилион за хамбургери, встрани от Деветнадесето Авеню.

— Не тук! — повтори Кевин. — Какви ги вършиш?

— Трябва да ядем — настоя тя. — Нали няма да влизаме вътре.

— Няма значение дали сме вътре. Трябва да…

Вече беше късно да се махнат. Зад тях спря още една кола. Сега му оставаше или да чака с Мелъни, или да изскочи и да си плюе на петите. Но накъде? И какви бяха шансовете му да не го познаят на улицата? По-добри, отколкото тук, както приличаше на мишена в стрелбище? Готов ли беше да заложи на това? Да заложи живота си? И нейния?

Още дори не се здрачаваше. Никакви проблеми с видимостта. Не вярваше да измине дори два-три квартала.

Въртеше глава и срещаше безброй лица — в колата отпред (хората на задната седалка се обръщаха — защо?), отзад, пресичаха на пешеходните пътеки, вървяха по тротоара… и всички се взираха в него.

Мимолетни погледи или внимателно наблюдение — всички бяха насочени към него. Мелъни избра популярно място на претъпкана улица, почти по времето за вечеря. Въпрос на време, докато някой го познае.

Смъкна се колкото можа по-надолу. Мелъни свали стъклото откъм своята страна.

— Какво искаш? — попита го.

— Искам да се разкарам оттук, ей това искам.

Тя се вторачи в огледалото.

— Не можем. Какво друго ти остава?

Прозорецът на колата още беше отворен.

— Виж, Мелъни, и на мен ми се иска, но някак не мога да се държа небрежно…

— Не се държа небрежно — натърти тя. — Но все нещо трябва да ядем и всъщност никой не те гледа, поне тук.

— Всички само мен зяпат.

Шофьорът зад тях ги подкани с клаксона, Мелъни махна помирително през прозореца, после поръча два двойни сандвича със сирене, пържени картофи, шейкове. Премести колата по-напред, заедно с цялата опашка.