Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Във фоайето властваше хаосът. Глицки вдигна още малко яката си и се запъти към асансьорите. Непременно трябваше да се обади още веднъж по служебния си телефон на Рита, да провери какво правеха момчетата. И да поспи по някое време. Само че нямаше представа кога ще му падне удобен случай. Чувстваше, че изпънатите му нерви май започваха да се прокъсват и скоро от това щеше да пострада способността му да разсъждава непредубедено. Изтощението бързо го довършваше.

Но вратата на асансьора се плъзна встрани и пред него застана Илейн Уейджър.

— Ейб, току-що бях в твоя отдел. Никой не знаеше къде си. — Това упрек ли беше? Или предупреждение? Нима го държаха под око? — Имаш ли свободна минутка? Хайде да се качим пак горе.

— Ами, добре.

Нямаше смисъл да протака. Щеше да свърши по-късно онова, което искаше да стори непременно, веднага. Не можеше да се обади на синовете си. Длъжен беше да се отзовава при нужда. Нали това му беше работата.

Вмъкна се при нея, докато обичайното плътно гъмжило се натъпка в кутията три на три метра — към двайсетина човека от всякакви раси, миниатюрна картина на града отвън. Вратата се затвори и шумът от фоайето заглъхна, само за да подчертае тишината в асансьора. В затвореното пространство ясно се долавяше напрежение, подозрителността и недоверието удушиха в зародиш обичайното бърборене.

Вратата се отвори на третия етаж и Илейн побутна Глицки.

— Да отидем в моя кабинет.

Той предполагаше, че ще се качат на четвъртия, в „Убийства“, но Илейн поиска разговора и той безропотно се помъкна след нея.

Стаята й беше от стандартните миши дупки, в каквито натикваха помощник-районните прокурори — две бюра, вехти кантонерки, колкото се побираха една до друга, кафеварка и два осаждени прозореца с „очарователен“ изглед към Магистрала номер четири. Илейн пропусна Глицки пред себе си и затвори вратата.

Глицки се намести върху бюрото на нейния колега. Който и да работеше зад това бюро, отсъстваше в момента. Илейн се обърна. Раменете й бяха прегърбени и за да облекчи малко настроението, преди да се усети, Ейб я попита дали и тя се е забавлявала в асансьора като него.

Отвърна му с доста бледа усмивка. И при нея умората вече личеше.

— Изглежда ми като кошмар — каза тя. — В Сан Франциско този проблем просто не може да съществува.

— А ти знаеш ли колко профсъюза си имаме? В полицейското управление? Три. Един за белите ченгета, един за жените и един за черните ченгета. Вече и обратните напират да си направят свой.

— Но нали работите всички заедно, искам да кажа, както ти и аз. Хората се разбират, за да си вършат работата, права ли съм?

— Всичко може да се обърка.

— Но не чак дотам.

— Е, логично е и да се стигне докрай. Първо хората престават да бъдат хора, после… — Глицки сви рамене, стана от бюрото и се протегна. — Само че не си ме търсила да си полафим.

Илейн въздъхна. За миг Глицки видя в нейното лице майка й, нещо почти познато в изражението, в чертите. Разтърка си очите, докато тя потвърди — да, не го е търсила, за да разменят общи приказки за положението. Поколеба се.

— Може ли да поговорим съвсем неофициално?

— За какво?

Глицки съзнаваше, че му се носи славата на корав гадняр. Предполагаше, че не е напълно незаслужена, защото упорстваше в стремежа си към откровеност с хората. Поне не се лигавеше и не ставаше сладникав, предполагаше, че дори когато казва на някого колко го обича и цени, лицето му пак си остава сдържано и студено. Случвало се бе дори с Фло.

Но Илейн беше по-дебелокожа, отколкото очакваше. Погледна го с намек за малко по-топла усмивка от първата и накрая той кимна.

— Добре, неофициално. За какво ще говорим?

— За майка ми… — Тя се запъна. — Е, неточно… не за нея. Не искам и нея да набърквам.

Тя прехапа устни и се загледа над рамото на Глицки през прозореца.

— А не е ли вече набъркана достатъчно?

— Още не. И не за това искам да говорим. Май цялата тази история ме тревожи.

Глицки кимна още веднъж.

— Да, трябва да призная, че е доста необичайна.

— Кариерата ми зависи от това — изтърси Илейн.

— Може и така да стане. Права си.

— Трябва да знам дали е възможно делото да се разпадне.

— Илейн, тъкмо ти се занимаваш с делото — напомни той.

— Знам. Поне това се очаква от мен. Събирам факти. — Мълчание. — Бих искала, така да се каже, вратата между нас да си остане отворена.

Глицки си пое дълбоко дъх и застана пред прозореца. Мъглата се разнасяше и позволяваше да види дима над „Оукланд“, може би и над „Ричмънд“. Изведнъж, щом прозря накъде биеше Илейн, гневът отново се надигна. Май беше готов да избухне всеки момент.