Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Отдолу изпъкваха едрите цифри на наградата. Сто хиляди долара. И още по-смразяващо — добавено на ръка, като във филм за Дивия Запад — „Жив или мъртъв“.

С надеждата, че сянката го правеше неразличим, той навлезе по най-близката тухлена пътека сред сякаш напръсканата с лак трева и се запъти към викторианска къща с покрив от плочи, с навес над входната врата, в чийто прозорец имаше гравирано матово стъкло. Кевин се притисна навътре в нишата на входа.

Патрулната кола бавно отмина. Не смееше да се подаде навън.

Лампата под навеса светна и някой отвори вратата. Добре облечена жена, към петдесетгодишна. Зад нея се чуваха телевизионни новини.

— Мога ли да ви помогна с… Ох!

Позна го. Сигурно е седяла като залепена пред телевизора, от сутринта. Отстъпи навътре и наполовина се прикри зад вратата. Прошепна през процепа:

— Вие сте Кевин Ший. — Вече го молеше уплашено: — Вървете си, не искам в нищо да се забърквам.

Вратата се затвори. Изчегърта дръпнато резе.

Когато не работеше за делото по улиците, Филип Мохандас използваше своя опорен пункт в преустроено бивше магазинче с две помещения в района „Бейвю“, на километър и половина северно от Хънтърс Пойнт, само на две-три пресечки от постройката, която Джеръм Рийз наричаше свой дом.

Обикаляше барикадите от среднощ почти до обяд и сега си почиваше на дивана в затъмнената задна стаичка. Сакото на официалния му костюм висеше върху сгъваем стол, а той лежеше и дишаше равномерно, разхлабил с два-три сантиметра възела на вратовръзката, за да се движи свободно изпъкващия му гръклян, когато преглъща. Бе затворил очи, на челото си имаше влажна кърпа. Събраните длани на гърдите наглед подсказваха, че е потънал в молитва.

Филип Мохандас и не възнамеряваше да спи твърде дълго. Никога не му се случваше. Понякога дни наред се задоволяваше с кратка дрямка. Имаше двама лични помощници, Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, които винаги го придружаваха, разпределяха времето му и се грижеха за парите му. Сега бяха на пост пред вратата на стаичката, седнали на други сгъваеми столове.

Във външната стая обявите за Кевин Ший се бореха за място по стените с плакати в няколко цвята, показващи разгорещения от словата си Мохандас, вдигнал свит юмрук — неговата запазена марка.

Следобедното слънце вече проникваше през малките стъкла на прозорците. По пода и широките первази бяха пръснати вестници. До едната стена бе опряна дълга маса, огънала се под тежестта на литературата, издавана от „Африканска нация“ и кашони с бутилки минерална вода. Репортери, по някой телевизионен екип, професионални активисти и дейни граждани прииждаха и се отливаха през входа, стараеха се да говорят по-тихо.

На улицата един зелен плимут, последен модел, отби към тротоара и спря. Привлекателна, дребна чернокожа жена, може би към четирийсетгодишна, отвори вратата откъм шофьорската седалка, примижа към ярката фасада на бившия магазин и заобиколи колата.

Един от репортерите я позна.

— Божичко, това е сенаторката Уейджър!

Вътре, Алиси Тобейн чукна веднъж и отвори вратата, пред която седеше на стража.

— Какво търси тук тази жена?

Мохандас опря крака на пода, бързо изтри лицето си с влажната кърпа, изправи се и позволи на Алиси да нагласи сакото на раменете му.

Помощничката за миг докосна с гребен прическата му, после безмълвно му подаде на отворената си длан две освежаващи дъха дражета „Тик-так“.

Мохандас бърчеше вежди, опитваше се да измисли какво да изкопчи от срещата.

— Тя поне обади ли се предварително?

— Не се обади — Алиси бръсна с нокът въображаемо косъмче от сакото. — Нищичко не сме чули досега. Тя си върти играта.

— Но какво иска?

Алиси отиде до отсрещната стена и запали лампата. Беше висока жена с едри кости и пълни гърди, с коса на безбройни тънки плитчици. Носеше черен панталон и сандали, както и широка японска дреха в черно, червено и жълто, препасана със златен шнур.

Отново оправи сакото и докосна с пръст бузата му.

— Гласове. Не забравяй това, Филип. Гласове.

— Как сте, госпожо сенатор? Каква чудесна изненада! Добре дошла.

Мохандас не беше грамаден човек, но гласът му ехтеше и просто смазваше бърборенето наоколо. С Алиси и Джонъс от двете си страни, той вървеше напред с протегнати ръце. Тълпата в предната стая му направи път, камерите снимаха и двамата лидери се прегърнаха, само за да бъдат прекъснати след миг от глас на репортер.