Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— И по кое време бяхте там?

— Ами, към седем, седем и половина.

— Ясно.

— Та значи пийнахме по няколко бирички…

— Дотогава заведението напълни ли се?

Глицки говореше по-умерено, опрял небрежно рамо в рамката на вратата.

— Как да ви кажа, май до половината. Петнайсетина-двайсет човека бяха.

Бенкс се наведе напред над масата.

— Кевин Ший там ли беше?

— Ами, не помня.

И пак Глицки:

— Познавате ли Ший?

Погледът на Мюлън се прехвърляше бързо между двамата.

— Колкото да си кажем „здрасти“.

Сега Ридли пое въпросите.

— После?…

— После благодарихме на Джейми и се ометохме.

— Вкъщи ли се прибрахте?

— При Пити. Да продължим с наш си помен. — Той разпери ръце, въплъщение на искреността. — Нали се сещате, щяхме да се накъркаме зверски и не ни се щеше да караме така. — Мюлън забеляза изражението на Глицки и добави: — Ако щете, вярвайте.

Глицки сви рамене.

— Все пак, как си наранихте ръката?

— Ами, Пити и аз се счепкахме малко…

— За какво?

Мюлън бе опрял длани в масата. Сега простодушно ги обърна нагоре, може би с намек за срам.

— Че кой да помни? Доста се наляхме с Пити, мъчно ни беше за Майки. И по едно време се нахакахме в стъклената врата.

Глицки пристъпи към масата и се наведе към ухото на Бенкс, за да прошепне достатъчно гръмко:

— Знаменит ирландски ритуал, за да почиват мъртвите в мир — трошат стъклени врати.

— Това стана , пък не ми пука дали ви харесва.

Лейтенантът потупа своя инспектор по рамото, обърна се и излезе, без да погледне повече свидетеля. Известно му беше, че не трябваше да подхвърля и последната реплика.

Според плана, Уес Фаръл и Кевин Ший щяха да се срещнат в църквата „Свети Игнатий“, намираща се на територията на университета, а оттам Фаръл щеше да го откара до апартамента си на „Джуниперо Сера“ до Стоунстаун, където да умуват каква стратегия да изберат.

Обаче трудното беше Кевин да стигне пеша до университета. Първо се налагаше да изкачи един от най-стръмните хълмове в града, после да мине през горящи квартали. Когато предложи мястото за срещата, въобще не се сети за тези подробности.

Жегата напичаше до невероятните за Сан Франциско трийсет и пет градуса. Въздухът миришеше на пожар. Небето приличаше на обърната калаена купа, налегнала земята. Кевин куцукаше нагоре, пъшкаше от болките в ребрата, опитваше да забрави за туптенето в безсилната си ръка, а остатъците от вчерашния алкохол още удряха с чук зад очите му, замъгляваха зрението му, принуждаваха го да приседне през петдесетина метра, да събере кураж за още малко пълзене по склона.

Трябваше да пийне нещо освежително, да налее влага в корема си, иначе доникъде нямаше да стигне. Но когато се добра до билото на хълма, не откри нищо, дори напомнящо закусвалня. Щеше да се сети предварително, ако бе помислил, ако въобще беше способен да мисли в момента. В този район, с хубавия изглед и почти постоянния освежителен бриз, се разполагаха най-скъпите имоти, само посолства и грамадни милионерски къщи. Ший знаеше, че тук живееха кметът и единият от двамата сенатори на щата.

Не най-подходящото място да търсиш чаша сок.

Постоя минута-две задъхан, загледан на север. Панорамата, струваща милиони. Тихият океан, „Бъркли“, „Голдън Гейт“, „Президио“, „Алкатраз“. Днес нищо не блестеше под слънцето. Водата имаше отровния мътен цвят на олово.

Наблизо писна сирена и Кевин се извъртя твърде рязко. Замая му се главата. Свлече се върху ръба на голяма бетонна саксия с посаден розмарин в нея. Патрулната кола отмина и ускори надолу по…

Дали го забелязаха тези ченгета? Едва сега осъзна колко се откроява. Насили се да стане, тръгна към следващата пресечка на запад и отново зави на юг, под благословената сянка на гъсто растящите дървета по тази улица. Продължи нататък, край ниските, сивеещи постройки на „Уестърн Адишън“. Виждаше заострените кули на „Свети Игнатий“, само на седемстотин-осемстотин метра по права линия.

Но между него и църквата се издигаха няколко димни купола. Право пред него, на „Калифорния“, имаше обърната кола и пръснати по тротоарите хора в униформи, май че бяха армейци.

После още една черно-бяла кола — или беше същата? — зави и се насочи към него. За миг се поколеба дали да не застане пред нея, да се предаде и да помоли да го пъхнат в единична килия. Поне можеха да го опазят, нали?

Само че дори тук, върху едно дърво, бе залепена обявата, от която го зяпаше собственото му лице, сгърчено от усилието да повдигне Артър Уейд. Или пък (за първи път се опита да прецени обективно сцената), разкривено от ненавист, както си и беше, но към ненормалните типове, обесили чернокожия.