Джон Конъли: Отмъщение от отвъдното

— Да отидем на онази нива и да я огледаме — предложи Пейтън. — И бездруго ми трябва вода за кучето. След това можем да прекосим напряко до пътя и да се върнем до колите. Съгласен ли си?

Арти кимна. Приближи се до оградата, хвана се за нея и се опита да се прехвърли от другата страна. Стъпи с единия крак на земята, но другият отказа да го последва. Просто не му достигаха сили да продължи. Според Пейтън Арти имаше вид на човек, който иска да легне и да умре, но не го прави. Имаше нещо достойно за възхищение в отказа му да се предаде, макар и да не се дължеше толкова на тревогата му за Боби Фарадей, колкото на гнева му към Пейтън Кармайкъл. Накрая обаче се видя принуден да признае поражението си и се приземи от същата страна на оградата, от която бе тръгнал.

— Дявол го взел! — изруга той.

— Чакай, ще те повдигна — обади се Пейтън.

— Мога и сам — възрази Арти. — Само един момент, да си поема въздух.

— Хайде, стига, и двамата вече не сме млади. Ще ти помогна да се прехвърлиш, а после ти ще помогнеш на мен от другата страна. Няма смисъл да се изтрепваме само за да си натрием взаимно носовете.

Арти обмисли чутото и кимна в знак на съгласие. Пейтън върза каишката на Моли за оградата, да не би да надуши нещо и да й скимне да хукне нанякъде, после се наведе и събра длани, за да може Арти да стъпи с ботуша си. Когато ръцете му обхванаха стъпалото и Арти се хвана здраво за оградата, Пейтън го повдигна. Или се оказа по-силен, отколкото смяташе, което бе напълно възможно, или Арти бе по-лек, отколкото изглеждаше, което не изглеждаше твърде вероятно. Така или иначе, Пейтън без малко не катапултира Арти от другата страна на оградата. Само благоразумното прехвърляне на левия крак и на дясната ръка на Арти през летвите на оградата му помогна да не тупне неловко оттатък.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Арти, след като се спусна на земята и стъпи здраво.

— Извинявай — каза Пейтън. Мъчеше се да не се разсмее, но успяваше само донякъде.

— Е, не знам с какво се храниш, но бих опитал и аз.

Пейтън започна да се прехвърля през оградата. Беше в добра форма за мъж на неговата възраст и този факт доста го радваше. Арти протегна ръка, за да му помогне да запази равновесие, и Пейтън я пое, макар да не се нуждаеше от помощ.

— Интересното е, че вече не ям много — отбеляза Пейтън, когато се озова от другата страна. — Преди имах страхотен апетит, а сега ми стига да закуся сутрин и да хапна нещо малко вечер. Дори се наложи да си пробия още една дупка на колана, за да не ми падат проклетите панталони.

Арти Хойт сведе поглед към коремчето си и леко поруменя. Пейтън изтръпна.

— Не исках да прозвучи така, Арти — тихо се извини той. — Докато Рина беше жива, тежах петнайсет килограма повече. Угояваше ме, все едно се кани да ме заколи за Коледа. Без нея… — Думите му заглъхнаха и той отмести поглед.

— Какво ми обясняваш! — отвърна Арни след малко. Явно му се искаше да продължи разговора, след като дългото мълчание помежду им вече бе нарушено. — Ако не е пържено или не е в питка, жена ми не го брои за храна! Да можеше, щеше и сладкишите да пържи!

— Понякога в Европа ги пържат! — отбеляза Пейтън.

— Не думай! — донякъде отвратено възкликна Арти. — Боже, не го казвай на жена ми. И бездруго шоколадът е най-близкото подобие до здравословна храна, до което се докосва.

Двамата тръгнаха към езерото. Пейтън свали каишката на Моли. Знаеше, че е надушила близостта на водата и не искаше да я мъчи, като я принуждава да върви бавно с тях. Шпаньолката хукна напред като черно-бяла стрела и не след дълго се изгуби от поглед сред високите треви.

— Хубаво куче — отбеляза Арти.

— Благодаря — отвърна Пейтън, — добричка е. Като дете ми е.

— Да — съгласи се Арти. Знаеше, че Пейтън и съпругата му не са благословени с деца.

— Виж, Арти, от известно време ми се ще да ти кажа нещо — поде Пейтън и замълча за миг, за да намери точните думи, после си пое дълбоко дъх и заяви направо: — Онзи път в черквата, малко след като Лидия се върна, аз… Искам да се извиня, задето й зяпах…

— … задника — довърши Арти вместо него.

— Да, това. Просто искам да се извиня. Не беше редно. Особено в черквата. Не беше по християнски. Ама не е, каквото си мислиш.

Внезапно Пейтън осъзна, че е нагазил в блато, образно казано. Най-вероятно щеше да му се наложи да обяснява какво според него си е въобразил Арти, че си мисли той, Пейтън, и какво си бе мислил всъщност, а то бе, че според него дъщерята на Арти Хойт изглежда като дирижабъла „Хинденбург“ точно преди да се разбие.