Джон Конъли: Отмъщение от отвъдното

На третия ден започна официалното издирване.

Златистото множество се движеше в пълен синхрон, безброй силуети се накланяха покорно, докоснати леко от късния зимен ветрец, като богомолци в църква, свеждащи глави по време на службата в очакване на мига на освещаването.

Шепнеха си — тихо и глъхнещо шумолене, което можеше да е и далечен плисък на вълни, ако звукът не бе напълно непознат и неприсъщ тук, насред сушата. Бледината им на места беше нашарена с малки червени, оранжеви и сини цветчета — пъстри листенца насред океан от семена и стъбла.

Множеството бе пощадено, не беше окосено и затова бе израсло високо, твърде високо, въпреки че семената гниеха. Родитбата на цял един сезон бе съсипана, защото старецът, собственик на земята, бе починал предишното лято и роднините му не можеха да се разберат относно продажбата на земята и разпределянето на печалбата. Докато се караха, множеството класове се бяха източили към небето — море от матово злато посред дълбините на зимата — и бъбреха приглушено с онова, което лежеше наблизо, оградено с тръстика и неоткрито.

Но при все това множеството, изглежда, не бе тревожно.

Неочаквано вятърът утихна за миг и строят класове се изопна, сякаш разтревожен от промяната и усетил, че нищо не е, каквото е било, а сетне вятърът отново се надигна, този път по-бурен и на по-кратки безредни пориви, които с по-сурова ласка набраздиха множеството с вълни и въртопи. Единението бе заменено от смут. Слънчевите отблясъци улавяха разпръснати откъслеци, преди да паднат на земята. Шепотът се усили и удави зова на самотна птица в слуха за нечие приближаване.

На хоризонта се появи черен силует и надвисна над стъблата като огромно насекомо. Сетне се уголеми още повече и се превърна в глава, рамене и тяло на човек, който минаваше между редовете пшеница, а пред него нещо по-дребно се врязваше невидимо сред класовете, душеше и пролайваше — първите натрапници в територията на множеството след смъртта на стареца.

Появи се втора фигура, по-тежка от първата. Тя трудно се справяше с терена и с непривичното усилие, което изискваше участието й в издирването. В далечината по на изток двамата мъже виждаха и другите участници в хайката. Двамата неусетно се бяха откъснали от главната група, макар че и тя бе оредяла с напредването на деня. Вече се здрачаваше. Не след дълго щеше да се наложи да прекъснат за днес, а през следващите дни участниците в издирването щяха да намалеят.

Бяха започнали днес сутринта, веднага след неделната служба. Участниците се бяха събрали в католическата църква „Сейнт Джуд“, понеже тя имаше най-голям двор и, което бе любопитно, най-малобройно паство — противоречие, което Пейтън Кармайкъл, мъжът с кучето, така и не успяваше да проумее. Може би, разсъждаваше той, са очаквали масово покръстване в някой бъдещ момент, което пък го накара да се запита дали католиците просто не са по-големи оптимисти от другите хора.

Началникът на полицията и хората му бяха разделили общината на участъци, а жителите — на групи, и бяха определили на всяка група участък, който да претърси. Различни църкви снабдиха участниците с кафяви хартиени пликове със сандвичи, чипс и газирана вода, макар че повечето хора си бяха донесли вода и храна за всеки случай. За разлика от обичайната неделна традиция този път никой не беше облечен официално. Хората се бяха облекли с широки ризи, стари панталони, износени ботуши или удобни маратонки. Някои носеха пръчки, а други — гребла, за да тършуват из храсталаците. Във въздуха витаеше овладяно очакване, вълнение въпреки предстоящата задача. Качиха се по няколко души в една кола и се отправиха към определените им участъци. След като ги претърсиха до един и не намериха нищо, всяка група се зае с нов участък, даден й или от полицаите, които координираха дейността на място, или от щаба на операцията, разположен в една зала зад църквата.

Когато започнаха, времето бе необичайно топло за сезона, странно и измамно затопляне, което не след дълго щеше да премине. Мъчното придвижване по размекнатата кал и топящия се сняг изцеди силите на мнозина, преди да направят обедна почивка към един-един и половина. На този етап някои от по-възрастните хора вече се бяха върнали в селото, доволни, че са се постарали да помогнат някак на семейство Фарадей, но останалите продължиха с издирването. В крайна сметка следващият ден беше понеделник. Чакаше ги работа, имаха си задължения. Само този ден можеха да отделят за търсенето на момчето, затова трябваше да го използват максимално. Но с отслабването на светлината денят стана по-студен, затова Пейтън се благодареше, че не остави пухеното си яке в колата, а го върза на кръста си, докато му потрябва.