Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

— Трябва да поговоря с него, Аманда. След това изчезвам и няма да има никакво значение дали някога си ме харесвала.

Тя кимна.

— Горе. Втората врата вдясно. Почукай, преди да влезеш.

В отговор на почукването ми на вратата на Еди Грейс се разнесе дрезгаво грачене. Завесите в стаята бяха дръпнати и вътре миришеше на болест и на разложение. Главата на Еди Грейс беше подпряна на две големи бели възглавници. Беше облечен с раирана пижама и мъждивата светлина някак подчертаваше бледността на кожата му и тя сякаш леко сияеше. Затворих вратата зад гърба си и сведох поглед към него.

— Пак си тук — каза той. По лицето му пробяга намек за усмивка. Беше по-скоро неприятно и многозначително, злобно изражение. — Така и допусках.

— Защо?

Дори не се опита да излъже:

— Защото са дошли за теб и ти си изплашен.

— Знаеш ли какво са причинили на Джими?

— Мога да се досетя.

— Целият е издълбан, изтезаван е и после е бил убит и всичко това, защото е запазил поверените му тайни, защото е бил истински приятел на мен и на баща ми.

— Трябвало е да избира приятелите си по-внимателно.

— Сигурно. Ти си му бил приятел.

Еди тихо се засмя. Прозвуча така, сякаш въздух минава през труп, и миришеше също толкова отвратително. Смехът предизвика пристъп на кашлица и той посочи към покритата пластмасова чашка върху шкафчето си, каквато използват децата — чашка с извита човка с дупка, за да пият по-лесно. Подадох му я и той засмука. Едната му ръка докосна моята и студенината й ме учуди.

— Аз наистина му бях приятел — каза Еди. — Но после той разказа на баща ти и на мен какъв е и тогава го отрязах. Той е педал, не е никакъв мъж. Отвращаваше ме.

— Отряза го значи?

— Щях да отрежа и топките му, ако можех. Искаше ми се да разкажа на всички какъв е. Не бива да носи тази униформа.

— И защо не го направи? — попитах.

— Защото те не искаха.

— Кои те?

— Анмаел и Семиаза, макар че не се наричаха така, не и първия път, когато дойдоха при мен. Така и не научих името на жената. Тя не говореше много. Мъжът се представи като Питър, но по-късно научих кое е истинското му име. Говореше предимно той.

— Как те намериха?

— Имах слабост. Не като тази на Джими, имах мъжка слабост. Падах си по млади. — Отново се усмихна. Устните му бяха напукани, а зъбите, които му бяха останали, бяха загнили във венците. — Момичета, не момчета — продължи той. Никога момчета. Те научиха. Така правят — намират ти слабото място и го използват срещу теб. Морков и пръчка — заплашиха да ме издадат, но ако им помогнех, и те щяха да ми помогнат. Дойдоха при мен, след като баща ти започна да се вижда с Каролайн Рос. Не знаех какви са, научих впоследствие. — Очите му проблеснаха и за миг доби уплашено изражение. — О, научих, и то как! Разказах им за онази жена Рос. Знаех за нея, бях партньор на баща ти в деня, когато той се запозна с нея, и ги видях заедно. Анмаел искаше да разбере къде е тя. Не попитах защо. Разбрах къде я е скрил Уил в Ъпър Ист Сайд. След това Анмаел умря, а жената изчезна. После баща ти и Джими непрекъснато местеха Каролайн Рос, много правеха скрито-покрито. Казах на Семиаза да следи Джими, защото баща ти му има доверие повече, отколкото на всеки друг. Мислех си, че искат само да я проследят, може би да откраднат детето. Бях не по-малко учуден от всички останали, когато я убиха.

Беше странно, но му вярвах. Нямаше причина да лъже, вече не, а и не търсеше опрощение. Разказваше, сякаш е събитие, на което е бил очевидец, но в което не е участвал пряко.

— Когато Уил се върна от Мейн с новороденото момченце, се отнесох подозрително. Знаех за състоянието на жена му, за това, че имаше проблеми със зачеването и износването на бебето. Просто всичко бе прекалено нагласено. Тогава вече се бях отчуждил от Джими. Все още бях в добри отношения с твоя старец или поне така си мислех, но нещо помежду ни се промени. Допускам, че Джими е говорил с него и че Уил е предпочел него пред мен. Не ми пукаше. Майната му. Майната им и на двамата. През следващите петнайсетина години настана затишие. Не очаквах друго. В крайна сметка Анмаел и жената бяха мъртви, а аз и без тях бях намерил начин да угаждам на капризите си.

И тогава един ден пред къщи се появиха момче и момиче. Седяха отпред в колата и наблюдаваха къщата. Бях на боулинг и жена ми ми се обади и ми каза, че се притеснява. Върнах се и, кълна се, веднага усетих, че са те. Знаех го още преди да ми покажат знаците на ръцете си, преди да заговорят за неща, които са се случили, преди да се родят, за разговорите ми с Анмаел и жената, преди да умрат. Бяха те, но в друга форма. Изобщо не се усъмних. По очите ги познах. Казах им какво мисля за момчето, което Уил и жена му отглеждат, но те явно вече го бяха заподозрели. Точно заради това се бяха върнали. Знаеха, че момчето все още е живо, че ти си все още жив. Отново им помогнах, но ти пак не умря.