П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Пристигнах дълбоко замислен в имението и заварих старата родственица излегната в шезлонг и попълваща кръстословицата в „Обзървър“.

Беше време, когато тази достопочтена стопанка, решавайки кръстословицата в „Обзървър“, пухтеше, скубеше си косите и изпълваше въздуха със странни ругатни, научени от другари по време на лов, но напоследък не беше в състояние да реши повече от една осма и това я беше довело до някакво унило примирение. Сега тя просто седеше и зяпаше във вестника, знаейки, че колкото и да плюнчи молива, нищо или почти нищо няма да се сети.

Влизайки, я чух да си говори сама като Шекспиров герой:

— Отмерена крачка на светец около катедралата „Свети Павел“, за Бога!

Състоянието й показваше, че е попаднала на нещо трудно и мисля, че изпита облекчение, когато видя любимия племенник до себе си. Сега с чиста съвест можеше да захвърли неприятното занимание и ето защо тя се обърна към мен и поздрави весело. Леля носи очила с рогови рамки, с които прилича на риба в аквариум. Погледна ме през тях:

— Здравей, Бърти.

— Добро утро, лельо.

— Вече си станал?

— Отдавна.

— Тогава защо не си излязъл да агитираш? И защо изглеждаш като нещо, което котката го е довлякла?

Трепнах. Нямах намерение да разкривам последните събития, но със схватливостта на истинска леля тя някак си беше усетила, че съм преживял голямо изпитание и започна да ме подпитва оттук-оттам, докато си признах всичко. Всяка опитна леля може да открехне инспекторите от Скотланд Ярд по въпроса как се разпитват заподозрени и знам, че всеки опит за премълчаване би бил безплоден. Или пък трябва да се каже безполезен… Струва ми се, че съм прав, но все пак ще се допитам до Джийвс.

— Изглеждам като нещо, довлечено от котка, защото се чувствам като такова нещо — казах. — Стара родственице, имам да ти разказвам нещо невероятно. Познаваш ли едно местно страшилище, наречено госпожа Маккоркадейл?

— Дето живее на улица „Крайречна“?

— Точно тази.

— Тя е адвокат.

— Личи й.

— Запознал си се с нея?

— Запознах се.

— Тя е опонента на Джинджър в тези избори.

— Знам. Жив ли е още господин Маккоркадейл?

— Умря преди много години. Сгази го трамвай.

— Не го обвинявам. На негово място бих направил същото нещо. Това е единственото, което ти остава, когато си женен за такава жена.

— Как се запозна с нея?

— Отбих се у тях да я агитирам, да гласува за Джинджър — отвърнах и с няколко несвързани думи нахвърлих тази необикновена история.

Самият аз не виждах нищо смешно, но без съмнение старата леля се забавляваше чудесно. Досега не бях чувал жена да се кикоти без всякакви задръжки. Така се превиваше от смях, че без малко щеше да се прекатури. Каква ирония: никога не успявам да развеселя хората, когато им разказвам нещо смешно, а когато случката е абсолютно трагична, предизвиквам буря от смях.

Както се беше вживяла в ролята на хиена, току-що чула хубав виц от друга хиена, в гостната влезе Споуд, както винаги избрал най-неподходящия момент. Никой не иска да вижда Споуд, още повече когато се смеят за негова сметка.

— Търся бележките за утрешната си реч — каза той — Ей, на какво се смеете?

Както се тресеше от конвулсии, никак не беше лесно на старата родственица да артикулира, но все пак успя да отрони една дума:

— Бърти.

— О-о? — каза Споуд с погледа на човек, който трудно би повярвал, че някоя моя дума или постъпка биха предизвикали смях, а не ужас и отвращение.

— Току-що е бил при госпожа Маккоркадейл.

— О-о?

— Да я помоли да гласува за Джинджър Уиншип.

— О-о? — каза Споуд отново.

Вече ви споменах, че той е един досадник, който знае да казва само „О-о?“ — и като ми отправи още един поглед, в който презрение и враждебност бяха перфектно съчетани, спомена нещо като предположение, че може би е забравил въпросните бележки в беседката край езерото и ни лиши от отблъскващото си присъствие.

Фактът, че отношенията ни не са както между Дамон и Питий, изглежда направи впечатление на старата леля. Тя изключи звуковия ефект, наподобяващ виеща хиена:

— Този Споуд не е от най-сърдечните.

— Не.

— Не те харесва.

— Не.

— Не мисля, че харесва и мен.

— Не — казах пак и се усетих, тъй като Устърови са изключително справедливи хора, че нямам никакво право да критикувам Споуд за неговите О-о-та, когато моите Не-та са също толкова чести. „Защо не виждаш гредата в собственото си око, а забелязваш сламката в чуждото, Устър?“ — запитах се аз. Ето още едно от многото добри неща, които научих, докато се готвех да спечеля онази награда за Познаване на Светото писание.