Катрин Кер - Магия за мрак

— Какво правиш тук, далеч от важните дела на кралството? — попита Мейл. — Радвам се да те видя.

— Ами Глин умря и аз напуснах двора.

— Умря ли? Не съм чул.

— Изглеждаш натъжен, приятелю.

— В известен смисъл съм. Независимо от съображенията му Глин беше най-великодушният патрон, който някой учен е имал. Той ме храни двайсет години, нали? Много лордове биха се сдобили с неискрено посвещение за по-малко. Но влизай, влизай. Гавра ще се радва да те види, а имаме и нова дъщеря да ти покажем.

Освен новата си дъщеря Мейл имаше да сподели и още едно съкровище — много рядка книга, която бе намерил в храма на Ум по време на едно от редките си посещения в Аберуин. Вечер те на смени четяха на глас от този ранен превод на диалог от руманския мъдрец Тул Цицрин и много пъти оставаха до късно да обсъждат скъпоценните мисли от времето на Зората.

— Похарчих дяволски много пари за нея — отбеляза в един момент Мейл. — Гавра ме сметна за откачен, а може и да е права. Но жреците казаха, че тя е единствената книга на Цицрин, донесена по време на голямото преселение.

— Така е и жалко наистина, че нямаме повече от тях. От едно време се знае, че Цицрин е бил като теб, принц на руманите, който паднал от власт, защото подкрепил претенциите върху трона не на онзи, който се възкачил. Посветил остатъка от живота си на философията.

— Е, надявам се заточението му да не е било прекалено тежко, но си струваше да купя тези негови „Тоскански разкази“. Имам намерение да включа в новата си книга аргументите му против самоубийството. Централната метафора е много подходяща и прави силно впечатление; той казва, че сме като караули на войска, назначени от боговете по причини, които не знаем, и при това положение да се самоубиеш, означава да дезертираш от поста си.

— Както, струва ми се, казах на един много млад принц преди доста време.

Мейл се засмя спокойно.

— Така беше и учителят ми беше прав. Чакай, да не забравя да ти кажа нещо. Стига да желаеш, можеш да останеш тук цял живот. Не мога да ти предложа великолепието на кралския двор, но в Канобейн е топло през зимата.

— Много великодушно от твоя страна и наистина съм изкушен, но имам роднини, при които ще отида.

— Роднини ли? Разбира се, трябва да имаш роднини. А аз смятах, че майсторите на деомера трябва да изскачат пораснали направо от земята.

— Като жаби от топлата кал ли? О, ние не сме дотам необикновени — във всеки случай не съвсем.

Тръгвайки си, Невин се измъкна на зазоряване, преди семейството да се е събудило, за да спести на всички горчивата раздяла. Докато се отдалечаваше, се обърна да погледа кулата, бледото сияние на Канобейнския фар и разбра, че повече няма да види Мейл. Щеше му се наистина да има близки, при които да отиде, но, разбира се, далечните му родственици, доколкото ги имаше, бяха до един в някой от воюващите дворове, а се налагаше точно тях известно време да избягва. Беше съвсем просто — трябваше да се престори на умрял. След много години на места, където са го познавали, щеше да се появи друг билкар Невин, без хората да задават неудобни въпроси за необикновено дългия му живот.

Реши да се отправи към някое отдалечено място на територията на Кантрей, където би могъл да помогне с познанията си на обикновените поданици в раздираното от войни кралство. Питаше се къде ще намери отново Брангуен и дали тя вече не е родена в ново тяло. Не му оставаше друго, освен да следва интуицията си и да го води случаят, който беше повече от случайност. С продължителна, тежка въздишка обърна коня си по пътя, който водеше на север. На други дългият му живот можеше да се стори чудесен, но той изпитваше голяма умора.

Колкото до Мейл, лорд Канобейн, той и съпругата му живяха дълги и щастливи години, докато накрая умряха почти едновременно от старост и нищо друго. Славата му на мъдрец растеше и той стана известен като „Мейл Прозорливия“ и по този начин получи титлата на категорията хора, известни по време на Зората като „вати“. В Девери народът щеше да нарече Мейл-и-Гуейд, но на Елдидско наречие името му стана Мелуейд, титла, предавана от потомците му в продължение на много години.

Беше хубав, ясен ден и слънцето искреше във водите на река Лит. Докато яздеше край реката, лорд Камдел, някога Майстор на кралската баня, пееше, но само откъслечни части от песни, без определен ред, защото срещаше голяма трудност да си спомни думите им. Всъщност не успяваше да си спомня каквото и да е, като например защо язди през пустите възвишения на провинция Ир Аудглин. От време на време си задаваше този въпрос, но колкото и да размисляше, така и не намираше отговор. Само му се струваше съвсем редно да е там, на стотици мили от двора, с тайнствен пакет скъпоценни камъни в дисагите на коня си. Знаеше, че ги е откраднал, но никак не можеше да си спомни защо и чии бяха.