Катрин Кер - Магия за мрак

— Трябва да съм пиян — рече той на кестенявия си кон. — Но защо съм пиян тук, извън града.

Конят изпръхтя, сякаш и той се питаше същото.

Няколко мили по-нататък пътят правеше остър завой и като го отмина, видя трима мъже на коне. С обърканото си съзнание разбра, че чакат него. Разбира се, ето ги Саркин и Аластир, а третият мъж трябва да беше братът на Саркин! Без съмнение идваше тук да купи с тези скъпоценни камъни опиум. Най-сетне нещо смислено.

— Добра среща, приятелю — рече Аластир. — Готов ли си да дойдеш с нас?

Камдел понечи да се съгласи, но внезапно в съзнанието му изскочи мисълта: „Недей, ще ти сторят зло!“ Беше толкова настойчива, че без да губи време, обърна рязко коня си назад.

— Я виж! — Саркин заби шпори в своя и го последва.

„Бягай!“ — крещеше гласът в съзнанието му.

Подчинявайки се, Камдел срита коня си, но едва втурнал се в галоп, конят изпищя в агония и се вдигна на задните си крака. Камдел полетя силно напред; впи се във врата му, докато животното се олюляваше. Пред погледа му проблесна острие на меч и преряза гърлото на коня. В последния миг измъкна краката си от стремената и се претърколи встрани, а животното се строполи. С мъка се вдигна на крака, посегна към дръжката на меча. Тогава усети силен удар по темето и се срина в тъмнина.

— Добре свършено, Саркин — рече Аластир. — Еви, вземи дисагите! Трябва да тръгваме бързо.

— Дяволски неприятно стана с този кон — обади се Саркин, коленичейки до Камдел. — Ще трябва да откраднем друг за него.

— Смятах просто да го убием, та да се свърши. Нещата са много по-опасни, отколкото мислех. Не забравяй, че с тази проклета война, дето се води наоколо, може да срещнем патрул по пътищата.

Саркин вдигна очи и в погледа му проблесна непокорство.

— Зная, че обещах, но… — Аластир се поколеба, спомняйки си предупреждението на Стария, че чиракът му го мрази. — Е, добре, той не тежи много. Вържи го на своя кон, докато намерим друг.

— Благодаря, господарю. Освен това можем да го използваме за ритуала.

— Наистина можем, още тази вечер. О, богове, чувствам се съсипан.

Еви приближи забързан с дисагите. Аластир се изкуши да ги отвори и веднага се наслади злорадо на скъпоценните камъни, но времето го притискаше. Огледа се нервно, да не би отнякъде да се появи благороден лорд начело на целия си боен отряд. Камдел щеше да им създаде дяволско неудобство. Чувстваше се засегнат, че след всичко, което е направил за мъничкото плъхче от уличните канали, Саркин може да го мрази! Но тъкмо сега нямаше време да се тревожи за такива неща и независимо дали чиракът го мразеше или не, му беше твърде полезен, за да се отърве от него.

Главата му пулсираше с ослепяваща го болка, а около себе си усещаше нечии ръце. Но къде се намира? На гърба на кон. Някъде. Камдел отвори очи и видя зелената ливада около себе си. Ир Аудглин. Беше се опитал да избяга. Изпъшка, обърна се на седлото и разбра, че глезените му са вързани за стремената.

— Събуди се, а? — обади се познат мъжки глас.

Камдел осъзна, че Саркин язди зад него и го държи на коня. Чу и копитата на други коне, които ги следваха. Зелените поля танцуваха и се местеха пред измъчения му поглед.

— Извинявам се за удара по главата — продължи Саркин. — Но нямаше как да ти позволим да ни се измъкнеш по този начин. След малко ще се почувстваш по-добре, малкия.

— Защо? Какво искате от мен?

Саркин се засмя и смехът му прозвуча като тихо мърморене под нос.

— Довечера ще разбереш.

Нямаше повече сили да пита. Напълно подготвен в изкуството да върти оръжие, Камдел дори имаше няколко спечелени турнира, но не бе ходил на война, нито пък някога в живота си беше изразходвал малко повече енергия. През остатъка от дългата, мъчителна езда съзнанието му остана притъпено от болката.

Накрая стигнаха до една ферма, която, ако се съдеше по рушащата се глинена стена и изтънялата слама на покрива на къщата, стоеше изоставена от доста време. Когато останалите слязоха от конете, Саркин сряза въжетата около глезените на Камдел и го смъкна от седлото, сетне го блъсна в голямо полукръгло помещение, което някога бе служило за кухня. По пода имаше пръсната пътна екипировка, а до огнището стояха купчина одеяла.

— Лягай и почивай — рече той. — Но ще ти вържа ръцете и краката, за да съм сигурен, че ще останеш тук.

След като го вързаха, Камдел остана да лежи напълно неподвижен и се опита да не мърда пулсиращата си глава. Другите влязоха, разговаряйки за плячката си, сетне се преместиха в съседна стая. Камдел се опита да потъне в сън, но внезапно чу яростен вой.