Катрин Кер - Магия за мрак

— Няма го! Трябва да е паднал, когато уби проклетия му кон! Всичко е тук, освен Големия камък на Запада. Саркин, оседлай коня си и се връщай да търсиш!

Големия камък на Запада. Това пък какво, беше? Камдел смътно си спомни името, но болката в главата не му позволяваше да мисли ясно. Изпадна в безсъзнание, но започна да сънува страшен сън — как Аластир го разпитва за тайнствения камък.

Събуди се на тъмно; в огнището гореше огън. Аластир, Еви и Саркин седяха близо до него на пода и разговаряха тихо помежду си, обхванати от студена ярост. Досети се, че най-вероятно не са намерили камъка, и остана доволен. Опита се да помръдне и изпъшка, но болката в главата му беше поносима.

— Дай му нещо да яде и пие — рече Аластир. — Искам да изпълним ритуала веднага. Нямам нищо против да призная, че това астрално пътуване, което върша, изцеди силите ми.

Сърцето на Камдел заби като тъпан. Докато Саркин се приближаваше, без да бърза, към него, той си спомни всички разкази за зли магьосници, които бе чувал.

— О, не сме търговци на опиум, за каквито ни мислеше — каза Саркин, коленичейки. — Скоро ще научиш повече за истината, малкия. Отначало ще ненавиждаш онова, което правя с теб, но според мен след известно време някак ще започне да ти харесва.

Когато Саркин ги освободи, ръцете на Камдел трепереха толкова силно, че едва държаха меха, който му подадоха; но жаждата така го мъчеше, че ги овладя и пи на големи глътки. Саркин го наблюдаваше с лека усмивка и от нея по кожата му запълзяха студени тръпки.

— Гладен ли си? — попита той.

— Не съм — Камдел се задави. — Моля ви, просто ме пуснете. Баща ми е богат, ще ме откупи. В името на боговете, моля ви, пуснете ме!

— О, повече няма да видиш баща си, момче. Идваш с нас в Бардек, а когато ми омръзнеш, ще те продадем като роб. Смятам, че за теб ще е най-добре да се стараеш да ми доставяш удоволствие, та да не ми омръзнеш веднага.

Изведнъж Камдел разбра какво намеква. Саркин се изсмя и той неволно се отмести назад.

— Вероятно не може да приеме храна — намеси се Аластир. — Отрежи ремъците на краката му и го доведи.

Когато Саркин го дръпна да стане, Камдел се олюля. Толкова време бе стоял вързан, че едвам вървеше. Чиракът го помъкна и го изблъска в друго помещение; там на стената висеше къс черно кадифе, по което имаше бродирани странни знаци и сигли. Закачени на куки, висяха фенери със свещи, а в единия ъгъл стоеше малък бронзов мангал, кадящ облачета дим от тамян. В средата на пода се подаваше здрава желязна халка, прикрепена към капак, който без съмнение водеше към зимник или друго подобно помещение.

— Всичко сме приготвили, само те чакахме да се събудиш — рече Аластир и Камдел се отврати повече от всякога от мазния му глас. — Виж какво, колкото повече се опъваш, толкова повече ще те боли, така че леж кротко.

При тези думи Саркин го блъсна по очи на пода така силно, че си загуби дъха. Бързо чиракът му върза ръцете за халката, сетне отстъпи. Когато вдигна глава, Камдел видя Аластир да стои на не повече от три стъпки от главата му. Беше вдигнал ръце на височината на раменете, с дланите напред. На танцуващата светлина на свещите очите му сякаш искряха, впити в тези на Камдел. После, колкото и да се мъчеше, не успяваше да си отдели погледа. Очите на Аластир го бяха хванали, заковали там и той изпита чувството, че старецът изсмуква живота от него, изцежда го по някакъв тайнствен начин, който не можеше да разбере.

Сетне Саркин коленичи до него и започна да му смъква бригите, бръкна отдолу да ги развърже и да го погали. Бореше се, подскачаше като риба на сухо, но чиракът беше прекалено силен. Докато лежеше полугол, трепереше от страх и гледаше в очите Аластир, Саркин му разтвори краката и коленичи между тях. Старецът започна да нарежда на някакъв неразбираем език, мърмореше тихо, ритмично, а така беше по-страшно, защото всичко се изричаше много бавно, с безукорен контрол.

Сетне усети как ръцете на Саркин го сграбиха за бутовете. Когато осъзна какво ще му се случи, той искаше да крещи, но от гърлото му не излезе звук.

Лагерът започна да се разбужда в сивата влажна утрин — мъжете се прозяваха и ругаеха, конете се изправяха и се опъваха на ремъците, с които бяха вързани за колчета, и тихо пръхтяха. На своя пост до потока Родри прибра меча и сложи щита на земята, в очакване капитанът да го освободи от задълженията му. На другия край на потока растяха пролетни житни посеви, почти светлозлатисти, готови за жънене. Лятото дойде, помисли си Родри. Първото ми проклето лято като сребърен кинжал.