Катрин Кер - Магия за зора

Из пасищата на запад от деверийското кралство представите за „ден“ и „месец“ губеха своето значение. Годините течаха бавно, с прилива и отлива на сезоните: ледените дъждове през зимата, когато тревата ставаше синкавозелена и сивото небе надвисваше ниско над земята; пролетните разливи, когато потоците излизаха от бреговете си и водите им проблясваха около оцветените в светлозелено от първите листа върби и лещаци; знойното лято; първите дъждове на есента, когато полските цветя разцъфваха за кратко в лилаво и златисто. Народа подкарваше стадата от коне и овце и се отправяше в летния пек на север, а през зимния мраз — на юг. Докато яздеха в едната или другата посока, елфите забелязваха дребните неща: първия елен, изгубил рогата си, или последните диви ягоди. Тъй като боговете винаги бяха наоколо, защото пътуваха с народа си по време на непрестанното му скитане, те не изпитваха нужда от големи празници или специални тържества в своя чест. Когато се случеше да се съберат два-три алара, както наричаха нестройно организираните групи, които бродеха заедно, устройваха празник, за да отбележат срещата с приятели.

И все пак имаше един ден от годината, който се отличаваше от всички останали — пролетното равноденствие, което обикновено бележеше началото на разливите. Далече на север във високите планини снеговете се топяха и изпращаха надолу през пасищата пълноводие, тъй както в далечното минало над Народа се бе разлял друг един прилив, но тогава от кръв. Индивидите от тяхната раса живееха средно по около петстотин години, но вече не беше останал жив свидетел на онези мрачни събития. И все пак Народа не забравяше. Той имаше грижата децата му винаги да си спомнят за това в деня на равноденствието, когато аларите се събираха по десет-дванайсет наведнъж за Възпоменателния ден.

Колкото и да бързаше да потегли на изток към Девери, на Ебани Саломондериел не би му и хрумнало да напусне земите на елфите, преди да е чествал този най-свещен и ужасяващ ден. Заедно с баща си, барда Девабериел, Сребърната ръка, той дойде от морския бряг тук, където се вливаха реките Корапан и Делондериел, близо до древната гора, която бележеше границата на пасищата. Както и очакваха, завариха алардан, сиреч среща на клан. Из високата трева бяха пръснати двеста шатри, боядисани в червено, лилаво и синьо, а недалеч от тях пасяха мирно стадата овце и коне. Малко настрана от останалите се издигаха десет небоядисани шатри, съшити грубо от недощавени кожи.

— В името на Тъмното слънце — възкликна Девабериел. — Както изглежда, някои от Горските хора са дошли при нас.

— Това е добре. Време е да преодолеят страха от своите.

Девабериел кимна в знак на съгласие. Беше изключително красив мъж, с бледа като лунна светлина коса, дълбоко разположени тъмносини очи с вертикално отварящи се като на котка ириси, грациозно издължени уши с остри върхове. Ебани беше наследил цвета на косата му, но във всичко останало приличаше на майчиния си човешки род; опушено сивите очи имаха кръгли ириси, а ушите му, макар и леко заострени, не биеха на очи в земите на хората. Продължиха напред, водейки осемте си коня; два от тях влачеха преплетени пръти, върху които бяха натоварили всичките си земни притежания. Тъй като Девабериел беше бард, а Ебани гертдин, т.е. разказвач или менестрел, те нямаха нужда от големи стада, за да се изхранват. Когато стигнаха до палатките, елфите изтичаха да ги посрещнат и да поздравят барда, като се надпреварваха за честта да нахранят него и сина му. Избраха да разпънат своята рубиненочервена шатра до тази на Танидарио, стара приятелка на Девабериел. Тя често му бе давала съвети и помощ, за да отгледа сам своя син мелез, но Ебани се затрудняваше да я нарече майка. За разлика от собствената му майка отвъд, в Елдид, която си спомняше смътно като нежна, бледа и пухкава, Танидарио беше ловджийка, жена с корави мускули, висока шест стъпки и права като стрела, с катраненочерна коса, спускаща се до кръста й, здраво сплетена на плитка. Когато го посрещна, тя го целуна по бузата, хвана го за раменете, отдалечи го от себе си и се усмихна, сякаш за да покаже, че много е пораснал.