Катрин Кер - Магия за зора

Кралете събрали Народа и го повели на война. Всеки мъж и всяка жена, които можели да стрелят с лък, тръгнали на север и за известно време силите се изравнили. Край пътищата денонощно пламтели огньове, на които изгаряли труповете, но въпреки това нашествениците продължавали да нападат под прикритието на дима. Крал Еламандериел, Дал обет на слънцето, ги съжалил заради тяхното отчаяние и се опитал да преговаря с водачите им, като предложил да вземат за себе си източните пасища. В отговор те изклали почетната му стража, набучили главата му на дълго копие и така я разнасяли дни наред пред своите. След това повече нямало пощада. На север тръгнали деца с лъкове, за да заемат мястото на загиналите си родители, а ордите продължавали да прииждат.

До есента средните провинции били залети от потоци кръв. Отстъпвайки, мнозина от Народа направили отчаян опит да удържат крайбрежния град Ринбаладелан, но повечето побягнали, като взели добитъка и събрали конете, дали на нашествениците голямо преимущество, натоварили каруците и се отправили на дълъг път на изток, към пасищата, които нашествениците не пожелали. Ринбаладелан се съпротивлявал цялата зима, но през пролетта паднал. На изток дошли нови бежанци и разказвали случки, които били нещо най-обикновено и заради това още по-страшни. Жените от всеки клан били изнасилени, децата им — убити и изядени, къщите им — изгорени заедно с онези, които били толкова немощни, че не могли да побегнат. Всеки от тях бил виждал осквернен храм, безсмислено съборен акведукт, ограбена, а сетне опожарена ферма, вместо да бъде придобита и оползотворена. През цялото лято продължавали да прииждат бежанци… и да гладуват. Уседнал народ, те били свикнали да ловуват само за развлечение. Опитали да хвърлят скътаното си за посев зърно в суровата почва, но тя дала немощна реколта. В известен смисъл малцина се интересували от това дали ще преживеят още една зима или няма, защото очаквали врагът скоро да ги последва на изток. Някои побягнали в горите да търсят подслон сред първобитните племена; малцина стигнали до мястото, което по-късно се превърнало в Елдид; повечето останали, очаквайки своя край.

Но ордите така и не се появили. Постепенно Народа се научил да оцелява благодарение на своите стада и заедно с това откривал какво можели да му дадат пасищата. Започнали да ядат разни неща — и все още продължават да ги ядат — които биха накарали принцовете от Розовата долина да повръщат: гущери и змии, червата, а не само хубавото месо на сърни и антилопи, корени и грудки, които вадели, когато ги намирали. Научили се да сушат конската тор, за да я добавят към малкото дърва за огрев; изоставили каруците, защото правели дълбоки коловози в пасищата, които сега ги хранели по свой собствен начин. Варели главите на рибите за лепило, използвали сухожилия за тетиви на лъковете си и непрекъснато се придвижвали от едно пасище на друго. И не само оцелели, но им се народили деца на мястото на загиналите при внезапни разливи и нещастни случаи по време на лов.

Най-накрая, трийсет и две години след Опожаряването, последният от седемте крале, Ранадир, Високата планина, открил отново поданиците си. През пролетта пристигнал на един алардан заедно с последните шестима стрелци от кралската гвардия и разказал как той и хората му живели в планините като разбойници, отмъщавайки колкото могат за погиналата си страна, и молели боговете да изпратят и други при тях. Сега боговете се вслушали в скръбните им вопли. Ордите можели да завладяват градове, но нямали представа как да ги построят отново. Живеели в струпани надве-натри колиби сред развалините и се опитвали да засеят отровените от самите тях земи. Всеки грозен техен представител носел задигнати скъпоценности, но оставили каналите да се напълнят с мръсотия и в същото време се биели за намаляващата плячка. Сред тях избухнала чума и най-различни други болести, все смъртоносни и скоротечни. Когато разказвал как Ордите измирали, Ранадир виел като луд от смях и Народа се смеел заедно с него.

Дълго време се говорело за връщане — как ще оставят болестите да си свършат работата, а сетне ще избият остатъците от ордите и ще си вземат обратно съсипаното кралство. В продължение на двеста години, до смъртта на Ранадир, мъжете се събирали около лагерните огньове и кроели планове. От време на време луди млади глави се отправяли на запад, за да разузнават. Малцина се връщали, но които успявали, разказвали за всеобща разруха и за това как болестите продължавали да вилнеят. Може би, ако животът из пасищата не бил така суров, някаква армия щяла да потегли на запад, но всяка година измирали почти толкова, колкото и се раждали. И накрая, около четиристотин и петдесет години след Опожаряването, някои от по-младите мъже организирали голям разузнавателен отряд, който да отиде в Ринбаладелан.