Катрин Кер - Магия за зора

— А ти да не си плячка от Ринбаладелан или Панбалапалим? — се обърна той с въпрос към него. — Сега моите хора познават единствено дивите рози, а техните цветове имат само по пет листенца.

Пръстенът лежеше безмълвен върху дланта му, един сияещ парадокс. Той нямаше свой деомер, но беше свързан с деомера. Тайнствен безименен скитник го бе дал преди много години на Девабериел като подарък за един от неговите все още неродени синове. Сега една майсторка на деомера беше разчела поличбите и бе станало ясно, че той принадлежи на Родри, най-младия от тримата и — подобно на Ебани — мелез. Но за разлика от неговата, майката на Родри не беше хубавичко селско момиче, а една от най-могъщите благороднички в кралството. Родри така и не биваше да научи истината за своя баща, който беше възложил на Ебани да му отнесе пръстена.

— А какво се очаква от мен да му кажа, когато го открия? — промърмори той на глас, защото да говори му беше по-лесно, отколкото да мисли. — О, да, онази странна особа е казала, че е твой, но не мога да ти обясня защо. Разбира се, не зная защо е твой и никой не знае, така че, мили ми братко, няма да те излъжа, като се извинявам неумело за това. Един майстор на деомера казва, че той въплъщава в себе си твоя Уирд, а друг — че твоят Уирд е този на Елдид. Така се озоваваме в страната на приумиците, нюансите и тайните. О, богове, как само елфическото ми любопитство копнее да узнае истината!

Изсмя се и пъхна пръстена обратно в кесийката му, сетне ги прибра заедно в онази, която носеше около врата си. Скоро щеше да тръгне из земите на хората, където дебнат крадци, и трябваше да се намери по-сигурно място от отворената платнена торба, в която стоеше пръстенът дотогава. Мислейки за предстоящото пътешествие, излезе навън, тръгна бавно по брега, покрай който течеше Делондериел, опръскана в злато от залязващото слънце. Отдалеч чуваше гласа на баща си да нарежда един след друг куплетите, твърд и ясен в скръбта си. Саламандър се загледа в реката и я използва, за да съсредоточи съзнанието си, докато най-накрая неговият деомер сканира Родри. Отначало образът беше блед, но след това картината се проясни.

Стоеше на бойниците на груб каменен дън и гледаше към местността наоколо, където все още имаше петна от сняг под тъмните борове. Беше завит в наметало, а дъхът му се виждаше на студа. Сега, след като Ебани знаеше, че имат общ баща, забеляза онова, което беше пропуснал предишното лято, когато срещна случайно Родри и се беше запитал защо младият войн му се струва толкова познат. Имаше гарвановочерна коса и очи с цвета на метличина, но двамата си приличаха като братя, каквито всъщност и бяха. Докато изучаваше приликата, Ебани се чу отново да мърмори.

— Значи от мен не се очаква да ти кажа истината, така ли, братко? Какво трябва да направя, да изпочупя всички огледала около теб ли? Родри трябва да се мисли за човек и потомък на мелуейдовци, ми казва моята учителка по деомер. О, да, чудесно! Тогава може би ще е най-добре да ти връча пръстена и да изчезна, преди да се вгледаш по-внимателно в лицето ми!

Образът на Родри внезапно се обърна и погледна сякаш право към него, като че ли се вслушваше в думите на отстоящия на голямо разстояние роднина. Ебани му се усмихна, сетне разшири видението, като придвижваше гледната си точка по местността, която попадаше в рамките на сканирането, тоест в радиус на около три мили от неговия фокус. Видя остри, покрити с борове каменисти височини, а тук-там из тях бяха пръснати малки ферми. Най-вероятно Родри се намираше в провинция Кергоней на разстояние не по-малко от петстотин мили от мястото, на което стоеше гертдинът в момента.

— Значи ти предстои дълго пътуване през лятото, Ебани, момчето ми — си каза той. — От друга страна ще бъде наистина срамота да тръгна, преди да е свършило празненството.

На стените на дъна на лорд Гуогир беше студено, но Родри се забави още малко и продължи да оглежда възвишенията на Кергоней, без всъщност да ги вижда. За момент се почуди дали не откача, защото му се стори, че чува някой да му говори, макар на бойниците да нямаше друг освен него. Думите бяха неясни, но някой го беше нарекъл брат и казваше, че трябвало да му връчи подарък. Раздразнен отметна глава и реши, че всъщност това е игра на вятъра. Единственият брат, когото познаваше, го мразеше от дън сърце, та не му се виждаше вероятно да му дава подарък, ако не ставаше дума за кама в гърба. Докато онзи глас, стига да е бил глас, звучеше топло и дружелюбно.