Катрин Кер - Магия за зора

— И аз бях сред тях, все още млад мъж — рече Манавер и гласът му едва не секна от вълнение при спомена. — Заедно с двайсет приятели тръгнах на запад, защото много пъти бях слушал баща си да говори за Ринбаладелан с красивите му кули и копнеех да го видя, нищо че гледката можеше да стане причина за смъртта ми. Взехме много колчани със стрели, защото очаквахме кървави сблъсъци с остатъците от ордите. — Той спря за момент и се усмихна с крива самоирония. — Но тях вече ги нямаше. Отдавна бяха измрели, а Ринбаладелан също го нямаше. Татко ми беше разказвал за високи храмове, покрити със сребро и черен кехлибар; видях затревени могили. Разказваше ми за кула, висока петстотин стъпки, изградена от многоцветни камъни; открих тук-там по някой счупен камък. Разказваше ми за огромни шествия по широки улици; проследих затревените им следи. Тук и там откривах по някоя каменна колиба, изградена от развалините. В тях открих скелети, останали непогребани на пода — последните остатъци от Ордите.

Множеството въздъхна и над пасището повя скръбен ветрец. Близо до платформата мъничко момиченце се измъкна от полата на майка си и се изправи.

— А защо, след като всички са измрели, не сме се върнали? — викна то звънко и високо.

Майка му го грабна, но останалите се разсмяха — тъжно веселие, предизвикано от нахаканото момиченце, малко облекчение след цялата тази трагедия. Манавер му се усмихна и рече:

— Къде да се върнем, сладка моя? Кралството беше мъртво, превърнало се в обрасли с растителност руини. Бяхме донесли боговете си на пасищата, а пасищата бяха станали наша майка. Освен това мъжете, които са знаели как да построят красиви градове, да топят желязо и да обработват камъка, вече ги нямаше. Ние, оцелелите, бяхме преди всичко селяни, пастири или дървари. Нищо не знаехме за това как се строят пътища и се обработват редки метали.

Момиченцето преплете глезени и устните му замърдаха безмълвно. Най-накрая то вдигна поглед към умиращия бард.

— Значи никога повече няма да се върнем там?

— Е, „никога“ е силна дума, нея трябва да държиш затворена в устата си, но се съмнявам, сладка моя. Обаче ние помним красивите градове, рожденото си право, нашата родина.

Народа въздъхна с подобаващо уважение, като чу думата „помним“, но никой не се разрида, защото не бяха виждали Розовата долина, нито бяха вървели по Слънчевия път към храмовете. Манавер кимна и отстъпи, давайки път на Девабериел, който излезе напред, за да запее погребална песен за погубената родина. Песните щяха да продължат с часове, защото бардовете щяха да се изреждат да пеят за все по-весели и по-весели неща, докато накрая аларданът щеше да започне да пирува, да празнува и да танцува до зори. Ебани стана и се измъкна. От погребалната песен му се повдигаше, тъй като месеци наред бе слушал баща си да я упражнява. А и деверийската му кръв го караше да се чувства виновен, както ставаше всяка година на Възпоменателния ден.

От разговорите си с деверийски учени Ебани беше сглобил нещо, което никой друг не знаеше за Опожаряването. Не го беше споделил дори с баща си, тъй като това би довело само до омраза между двете раси, от които произлизаше. Ордите били погнати на юг от голям прилив поклонници на Бел, както са се наричали деверийците по времето, когато — преди хиляда години — напуснали своята тайнствена родина. Народа не смяташе деверийците за кръвожадни, но едно време те били безмилостни нашественици, преследвали враговете си, за да им режат главите и с тях да украсяват храмовете на своите богове. Докато бродели, преди да основат Свещения град, преминали през далечния север, колели, грабели, дори взимали за роби някои представители на странната раса, а сетне се спуснали по долината на Авер Трой Матру и се заселили на сегашното си място. А Ордите бягали пред тях, бягали на юг.

— Не сте дигнали меч срещу нас, о, деверийски мъже — прошепна Ебани. — Но въпреки това сте изклали народа на баща ми.

Потръпна леко и се пъхна в палатката, където слънчевата светлина преминаваше през боядисаните кожи и правеше въздуха рубиненочервен. Тъй като бяха пристигнали късно за алардана, по кожения под все още бяха пръснати торби и такъми. Вдигна разсеяно няколко неща и ги окачи на куките, по рейките на шатрата, сетне седна сред бъркотията и започна да рови из една торба от онези, които деверийците носеха. На дъното намери малка кожена кесийка, отвори я и извади от нея прост сребърен пръстен. Представляваше плоска лента, широка половин инч, на която отвън бяха гравирани рози, а отвътре, с елфически букви, думи на непознат език. Розите отразиха червеникавата светлина и сякаш разцъфнаха, бяха представители на двойно култивиран хибриден сорт, какъвто сега можеше да се намери само в Девери.